Нина Александрова
Наричана „Първата дама на криминалния жанр“ – забележителната английска писателка Агата Кристи е родена на днешната дата преди 132 години и има наистина забележителен живот. Нейните осемдесет романа са преведени на над четирийсет езика и са продадени в над два милиарда екземпляра. Емблематичните ѝ герои Еркюл Поаро и госпожица Марпъл са познати по цял свят. Гениалният обрат на сюжета и изненадващата развръзка в „Убийството на Роджър Акройд“ са същинска революция в детективските истории.
„Десет малки негърчета“ е най-продаваният роман на Кристи, както и най-продаваната мистерия в света и една от най-продаваните книги на всички времена. Гениални произведения са написани под псевдонима Мери Уестмакот. През 1971 г. писателката си спечелва титлата дейм и орден на Британската империя за принос към литературата.
Детство
Агата Кристи има щастливо детство, макар и помрачено от смъртта на баща ѝ. Има любяща майка и сестра. Започва работа като помощник-фармацевт в аптека, учи пеене в Париж, но след като като избухва Първата световна война, става сестра-доброволец. Така среща красивия пилот от Кралския корпус Арчибалд Кристи и се омъжва за него. Ражда им се дъщеря.
Мистериозно изчезване
След края на войната, щастливия брак и публикуването на 2 романа – изглежда животът на Агата се подрежда – до момента, в който… тя изчезва през 1926 година за 11 дни. Малко преди това умира майка ѝ. Писателката иска и развод, тъй като хваща мъжа си в изневяра. Всички тези събития водят към срив. Търсят я 15 000 доброволци – тя вече е известна писателка, новината е по първите страници на всички вестници. В издирването се включва хеликоптер. Артър Конан Дойл дори носи нейна ръкавица на медиум, който казва, че Агата е жива, но объркана. Откриват я в хотел под името Нийл, така се казва любовницата на мъжа ѝ.
„Ориент Експрес“
Кристи тръгва на пътешествие с легендарния „Ориент Експрес“, за да се отърси от всичко и за да отвори нова житейска страница. Така се запознава с археолога Макс Малоун, 15 години по-млад от нея. Въпреки че има резерви заради първия си брак, Агата казва „да“ за втори път. Съвместното им съжителство продължава цели 45 години, а бракът, чийто крах предричат мнозина, е повече от щастлив. Единствено спонтанният аборт, когато Агата е на 42, прекъсва идилията и тогава двамата решават да не правят повече опити да имат деца.
Пътувания
Сама или придружавана от съпруга си, тя пътува из Персия, Турция, Египет, Йордания, СССР. В този период издава средно по два-три романа на година. Когато е в Англия, Агата живее в различните си къщи. Никога не се меси в работата на архитектите и дизайнерите, но държи сама да избира бани, тоалетни и умивалници.
Втората световна война
След избухването на Втората световна война именията на Агата са конфискувани от военните и тя е принудена да живее в апартамент под наем. Макс заминава за Кайро, раздялата продължава три години. В Лондон Агата с носталгия си спомня за номадския свободен живот в Сирия, който тогава не знае дали някога ще бъде отново реалност. Прави всякакви опити да замине за Египет, дори се договаря с едно списание да работи като кореспондент, но министерството на войната категорично отказва присъствието на жени журналисти в арабски страни. Сред малкото добри новини е раждането на единствения ѝ внук.
Промени
Изчезването на зет ѝ, когото тя много цени, е пореден удар за писателката, която пише: „Най-тъжното и ужасно нещо в живота е да знаеш, че не можеш да спасиш от страданието някого, когото обичаш толкова силно“.
Когато войната свършва, Агата Кристи е на 55, косата ѝ е посивяла и е напълняла. Заради промяната във външния си вид суетната писателка дори се страхува от срещата с Макс, но първото, което правят след 3-годишна раздяла, е да се посмеят на физическите промени, защото се оказва, че той също много е напълнял.
Започват отново да пътуват – в Ирак, Индия, Пакистан и Иран, като преди това спират за кратка ваканция с Розалинд на остров Цейлон.
На 60 г. Агата Кристи започва да пише автобиографията си. Приключва я 15 г. по-късно и поставя единствено условие на издателя си – книгата да бъде издадена след смъртта ѝ.
Прикована в инвалидна количка
През 1975 г. здравето ѝ се влошава, пада и си чупи таза. Макс, който тогава пише мемоарите си, се настанява във фотьойл до леглото ѝ. Тя сама се грижи за детайлите по собственото си погребение – стиха, който да сложат на паметната плоча, музиката и мястото, където да бъде погребана. Умира през януари 1976 г., докато Макс я разхожда из градината в инвалидната ѝ количка. На последната страница на автобиографията си пише, че е била голяма късметлийка в живота.
Неслучайни са думите ѝ:
„Времето е най-добрият убиец.“
„Обичaм живoтa. Билa cъм и бeзнaдeжднo нeщacтнa, paзĸъcвaнa oт мъĸa, нo пpeз цялoтo вpeмe нe cъм cпиpaлa дa вяpвaм, чe пpocтo дa cи жив e нeщo вeлиĸo“.
„Животът, сам по себе си, е една неразплетена мистерия“.
