in

Елена Панайотова: Широтата на сърцето е лична отговорност

Елена Панайотова е магистър по театрални изкуства от НБУ, специализирала е европейска култура и история в Университета в Амстердам и театрална антропология в Один театър в Дания. Дълги години преподава актьорско майсторство в Академията за изкуства в Утрехт, Холандия, а от шест години в департамент „Театър“ към НБУ. Съоснователка и председателка на управителния съвет на фондация „Ден Гри“, която създава международни творчески събития и образователни програми. Проектите, които ръководи в сферата на изкуството и образованието, въвличат над 300 артисти и 5000 деца от четири континента. Панайотова има множество награди като театрален режисьор и спектаклите ѝ са били част от различни европейски фестивали през последните двадесет години. Вижте какво разказа тя за себе си и работата си пред Oshte.bg:

Продължение на интервюто:

Разкажете ни малко повече и за Африка. Там също помагахте на деца.

След първия проект за деца в град  Кисуму в Кения се завърнах осем месеца по-късно, за да присъствам на договореното от мен  участие на проектите ни на Фестивала на мира в града с над четири хиляди човека публика. Тогава двеста деца от шест дома представиха своите представления, водени от  местните артистите, които обучавахме. Театърът дълги години е бил забранен в Кения и няма традиции, затова беше удивително преживяване да видя как тази многохилядна публика утихна след първите няколко минути и напълно потъна в историите, разказвани от децата чрез маски, кукли и танци. По-късно се срещнах с директорите на домове, за да получа обратна връзка за последвалите ефекти върху децата. Те всички споделиха, че 95% от децата, болни от СПИН, са със силно нарушени социални умения, някои от тях не говорят от години след работата с театър на маските в нашия проект проговарят и възстановяват социалните си умения. Във времето този ефект се потвърждаваше многократно, а директорите на домове споделяха, че в резултат от участието в обучението чрез изкуство, децата са станали активни в училище, придобили са самочувствие, започнали са да създават клубове по „танц и поезия“ и „писане на музикални композиции“. Другото явление, което наблюдавах, е, че над деветдесет процента от децата и артистите бяха изключително музикални, танцувални и добри художници. Отдавах това на все още силната връзка на преобладаващата племенната култура с природата и „не-окултуреното“ съзнание на хората, свободно от възможни ограничения.

Откривах, че всичко което кажем в Африка, е чуто и запомнено. За всички тях ние като „мазунгу“ (бял човек) бяхме авторитети, а местните артистите бяха гладни за информация и нови умения. Те попиваха всичко, което предлагахме и веднага го прилагаха без да се съмняват в ефикасността му. Например, след като организирах първия фестивал на открито край езерото Виктория, още след няколко месеца други артисти в града инициираха различен фестивал на същото място. Една година написах приказка „Белият жираф“ за основния ни фестивал в Кисуму, която да помогне на децата да преживеят това, което не са имали – родители.

Аз вярвам, че приказките имат потенциал да поправят счупената реалността на децата и да им помогнат да преработят своите травми. В приказката едно момиченце загубва майка си и тръгва на пътуване в търсене на белия жираф, който, ако бъде видян, освобождава всяка тъга в сърцето. Героите в приказките, като децата, винаги търсят прозрение, защитник, родител и чрез инициация се свързват с техният пазител, като го интегрират в себе. Дори и под формата на приказка за тях това щеше да стане реалност и те да го преживеят и носят със себе си. Белият жираф беше импровизирана кукла от бамбукова пръчка, закачена и водена от дете, чието тяло бяха задните крака на жирафа. Появата беше изключително магична и образа на белия жирафа се превърна в символ на проекта.

Мога много да разказвам за Африка, това е удивително място, което е добре да се преживее поне веднъж в живота. Особено да се види, че бедността и болестите не са причина за нещастие, те са просто част от живота, а широтата на сърцето е лична отговорност. Там оставих много приятели и съмишленици, с които поддържаме връзка и се надявам да видя скоро отново.

Пътувате много. Разкажете ни впечатления – и хубави, и лоши спомени?

Срещата с други култури създава възможност чрез другостта да се види от нова перспектива „своето“ родно. Смятам, че интеркултурното общуване е неизбежно и задължително средство за разширяване границите на съзнанието на съвременния човек. То бележи способността ни да срещаме, разбираме и пожелаваме да прегърнем различното. В този смисъл не мога да си спомня „лоши“ спомени. Живяла съм дълго в Холандия, в Индия, в Кения, посещавала съм Коста Рика, Шри Ланка, Япония, Иран и много други.

Винаги се удивлявам, когато чрез работата си в театъра срещам хора от далечна култура, с които се разпознаваме като близки отвъд всякакви бариери. В пътуването ми до Япония, свързано със създаването на спектакъла „Принцът на земята и принцът на морето“, който се играе в ДКТ Пловдив, имах възможност да посетя Националния Бунраку театър в Осака, да се срещна със 80-годишен майстор на кукли „буня нингьо“ на остров Садо и 76-годишен майстор на кукли в Токио. Удивително беше за мен как с тези майстори, на които поръчах кукли за изработка за спектакъла, се разбрахме много лесно в концепцията си за красиво в японската легенда, която разказвах. На остров Садо имах възможност да гледам автентичен спектакъл в стил кукли „буня нингьо“ и там режисьорът беше на 80, а най-младият актьор на 45 години. А тяхната група бяха едни от пазителите на тази традиция. Тази липса на отписване на артиста или човека от активно участие в обществения живот след една възраст много ме впечатли.

Посещавайки университета в Сан Хосе в Коста Рика, където бях поканена да водя уъркшоп за актьори с удивление открих, че с директорът на Департамента по театър имаме едни и същи интереси в театъра, и двамата сме специализирали при Еуженио Барба в Дания и театърът, който правим, си прилича. Така че, мен винаги ме е впечатлявало повече в какво си приличаме ние хората, а не в какво сме различни.

Например, в Кения липсата на дума за „бъдеще“ в езика „суахили“ постави известно предизвикателство пред мен как да изградя стратегия за бъдеще на проекта, както и липсата на отношение към времето. В Африка, ако имаш среща в 13.00 ч., тя важи до 16,30 ч. и това много ме напрягаше от начало, но после наложих понятие „европейско време“ и „африканско време“. А веднъж група артисти, които се бяха явили на кастинг през август за проекта, който започваше декември, не разбираха как съм сигурна, че ще съм жива през декември и си позволявам да правя планове. Трябваше да ги уверя, че ходим по двама, та ако някой умре, другият да остане и проектът да се случи. Докато в Холандия дълго време отказвах да приема, че едно общество може да съществува в такъв ред и хармония, тъй като идвах от българския хаотичен модел на живеене.

Позитивното на този отворен свят, е че съвременният човек неизменно се придвижва от един монокултурен и съответно по-конфликтен начин на мислене, към един по-адаптивен и ориентиран към мултикултурност начин на мислене. И смятам, че няма по-голям университет в живота от пътуването и срещите с друга култура, които утвърждават отвъд различието общото в човешката ни природа, това в което всички си приличаме. И намирам, че е изключително красиво това разнообразие на единния човешки дух.

Различно ли виждате България след всяко завръщане от чужбина?

Зависи. В началото да, и напълно забравях за това чувство на неудовлетвореност сред хората тук. Последните години не пътувам толкова често и така дълго, и застоявайки се, забелязах, че много неща не са се променили за последните тридесет години. Обаче се променят младите хора, те се чувстват все повече жители на света и избират да останат тук. По улиците на София и Пловдив има повече чужденци, което значи, че България започва да става привлекателна дестинация за живеене. Политиката на неуважение към възрастните хора, с унизително ниските пенсии обаче показва липса на всякаква рефлексия за това, което е било и хората, които са го създавали.

Понякога си мисля, че ако имаме прави нормални тротоари и добри заплати, българите ще се почувстват по-добре, няма да са така подтиснати, оцеляващи и подозрителни към различното и непознатото. Наблюдавам, как всеки е оставен да се спасява сам и как липсва културна или социална политика, която да стабилизира обществото. Откривам, че качеството на средното ни образование, което беше едно от най-добрите в света, много се е занижило. Смятам, че е спешно образованието и културата да се приоритизират, защото те са основата на едно общество, а че географската ни територия е една от най-красивите в света, това не се променя.

Какво ни липсва на нас българите и какво имаме в излишък?

Липсва ни самочувствие, решителност, индивидуализъм и съпричастност към другия. Имаме в излишък цинизъм и скептицизъм, обичаме да се оплакваме. Би било прекрасно да се научим да работим в екипи и общности, и да реализираме огромния духовен потенциал, който дреме някъде в нас и рискува да го загубим. Българите сме изключително търпелив народ, обаче бъдещето се гради днес, ако продължаваме да чакаме и не поемем отговорност и инициатива за настоящето, обричаме децата си на вечно емигрантство.

Време е да се усмихнем на съседа си и на непознатия на улицата, да благодарим, че сме се родили в тази прекрасна земя и да сътворим хармоничен свят, в който най-накрая да се почувстваме щастливи. Да престанем да се плашим от непознатото и другата културата, да отворим сърцата и душите си за благодат. Да опознаем собствената си история и да приемем ролята си на един от най-древните народи, да се отучим да критикуваме и да започнем да виждаме творческия потенциал в една ситуация, да възпитаме децата си като духовно осъзнати личности, които един ден ще променят света. Да отстоим мястото си в този несигурен свят с вяра в Бога и решителност да предадем нататък. Дори този процес да отнеме поколения, наш е изборът дали да започнем днес.

КАКВО МИСЛИШ?

2 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Adidas

15 любопитни факта за Adidas

киселини

9 храни, които помагат да се справите с киселините