in

Елена Панайотова: Широтата на сърцето е лична отговорност

Елена Панайотова е магистър по театрални изкуства от НБУ, специализирала е европейска култура и история в Университета в Амстердам и театрална антропология в Один театър в Дания. Дълги години преподава актьорско майсторство в Академията за изкуства в Утрехт, Холандия, а от шест години в департамент „Театър“ към НБУ. Съоснователка и председателка на управителния съвет на фондация „Ден Гри“, която създава международни творчески събития и образователни програми. Проектите, които ръководи в сферата на изкуството и образованието, въвличат над 300 артисти и 5000 деца от четири континента. Панайотова има множество награди като театрален режисьор и спектаклите ѝ са били част от различни европейски фестивали през последните двадесет години. Вижте какво разказа тя за себе си и работата си пред Oshte.bg:

Продължение на интервюто:

Разкажете ни малко повече и за Африка. Там също помагахте на деца.

След първия проект за деца в град  Кисуму в Кения се завърнах осем месеца по-късно, за да присъствам на договореното от мен  участие на проектите ни на Фестивала на мира в града с над четири хиляди човека публика. Тогава двеста деца от шест дома представиха своите представления, водени от  местните артистите, които обучавахме. Театърът дълги години е бил забранен в Кения и няма традиции, затова беше удивително преживяване да видя как тази многохилядна публика утихна след първите няколко минути и напълно потъна в историите, разказвани от децата чрез маски, кукли и танци. По-късно се срещнах с директорите на домове, за да получа обратна връзка за последвалите ефекти върху децата. Те всички споделиха, че 95% от децата, болни от СПИН, са със силно нарушени социални умения, някои от тях не говорят от години след работата с театър на маските в нашия проект проговарят и възстановяват социалните си умения. Във времето този ефект се потвърждаваше многократно, а директорите на домове споделяха, че в резултат от участието в обучението чрез изкуство, децата са станали активни в училище, придобили са самочувствие, започнали са да създават клубове по „танц и поезия“ и „писане на музикални композиции“. Другото явление, което наблюдавах, е, че над деветдесет процента от децата и артистите бяха изключително музикални, танцувални и добри художници. Отдавах това на все още силната връзка на преобладаващата племенната култура с природата и „не-окултуреното“ съзнание на хората, свободно от възможни ограничения.

Откривах, че всичко което кажем в Африка, е чуто и запомнено. За всички тях ние като „мазунгу“ (бял човек) бяхме авторитети, а местните артистите бяха гладни за информация и нови умения. Те попиваха всичко, което предлагахме и веднага го прилагаха без да се съмняват в ефикасността му. Например, след като организирах първия фестивал на открито край езерото Виктория, още след няколко месеца други артисти в града инициираха различен фестивал на същото място. Една година написах приказка „Белият жираф“ за основния ни фестивал в Кисуму, която да помогне на децата да преживеят това, което не са имали – родители.

Аз вярвам, че приказките имат потенциал да поправят счупената реалността на децата и да им помогнат да преработят своите травми. В приказката едно момиченце загубва майка си и тръгва на пътуване в търсене на белия жираф, който, ако бъде видян, освобождава всяка тъга в сърцето. Героите в приказките, като децата, винаги търсят прозрение, защитник, родител и чрез инициация се свързват с техният пазител, като го интегрират в себе. Дори и под формата на приказка за тях това щеше да стане реалност и те да го преживеят и носят със себе си. Белият жираф беше импровизирана кукла от бамбукова пръчка, закачена и водена от дете, чието тяло бяха задните крака на жирафа. Появата беше изключително магична и образа на белия жирафа се превърна в символ на проекта.

Мога много да разказвам за Африка, това е удивително място, което е добре да се преживее поне веднъж в живота. Особено да се види, че бедността и болестите не са причина за нещастие, те са просто част от живота, а широтата на сърцето е лична отговорност. Там оставих много приятели и съмишленици, с които поддържаме връзка и се надявам да видя скоро отново.

Пътувате много. Разкажете ни впечатления – и хубави, и лоши спомени?

Срещата с други култури създава възможност чрез другостта да се види от нова перспектива „своето“ родно. Смятам, че интеркултурното общуване е неизбежно и задължително средство за разширяване границите на съзнанието на съвременния човек. То бележи способността ни да срещаме, разбираме и пожелаваме да прегърнем различното. В този смисъл не мога да си спомня „лоши“ спомени. Живяла съм дълго в Холандия, в Индия, в Кения, посещавала съм Коста Рика, Шри Ланка, Япония, Иран и много други.

Винаги се удивлявам, когато чрез работата си в театъра срещам хора от далечна култура, с които се разпознаваме като близки отвъд всякакви бариери. В пътуването ми до Япония, свързано със създаването на спектакъла „Принцът на земята и принцът на морето“, който се играе в ДКТ Пловдив, имах възможност да посетя Националния Бунраку театър в Осака, да се срещна със 80-годишен майстор на кукли „буня нингьо“ на остров Садо и 76-годишен майстор на кукли в Токио. Удивително беше за мен как с тези майстори, на които поръчах кукли за изработка за спектакъла, се разбрахме много лесно в концепцията си за красиво в японската легенда, която разказвах. На остров Садо имах възможност да гледам автентичен спектакъл в стил кукли „буня нингьо“ и там режисьорът беше на 80, а най-младият актьор на 45 години. А тяхната група бяха едни от пазителите на тази традиция. Тази липса на отписване на артиста или човека от активно участие в обществения живот след една възраст много ме впечатли.

Посещавайки университета в Сан Хосе в Коста Рика, където бях поканена да водя уъркшоп за актьори с удивление открих, че с директорът на Департамента по театър имаме едни и същи интереси в театъра, и двамата сме специализирали при Еуженио Барба в Дания и театърът, който правим, си прилича. Така че, мен винаги ме е впечатлявало повече в какво си приличаме ние хората, а не в какво сме различни.

Например, в Кения липсата на дума за „бъдеще“ в езика „суахили“ постави известно предизвикателство пред мен как да изградя стратегия за бъдеще на проекта, както и липсата на отношение към времето. В Африка, ако имаш среща в 13.00 ч., тя важи до 16,30 ч. и това много ме напрягаше от начало, но после наложих понятие „европейско време“ и „африканско време“. А веднъж група артисти, които се бяха явили на кастинг през август за проекта, който започваше декември, не разбираха как съм сигурна, че ще съм жива през декември и си позволявам да правя планове. Трябваше да ги уверя, че ходим по двама, та ако някой умре, другият да остане и проектът да се случи. Докато в Холандия дълго време отказвах да приема, че едно общество може да съществува в такъв ред и хармония, тъй като идвах от българския хаотичен модел на живеене.

Позитивното на този отворен свят, е че съвременният човек неизменно се придвижва от един монокултурен и съответно по-конфликтен начин на мислене, към един по-адаптивен и ориентиран към мултикултурност начин на мислене. И смятам, че няма по-голям университет в живота от пътуването и срещите с друга култура, които утвърждават отвъд различието общото в човешката ни природа, това в което всички си приличаме. И намирам, че е изключително красиво това разнообразие на единния човешки дух.

Различно ли виждате България след всяко завръщане от чужбина?

Зависи. В началото да, и напълно забравях за това чувство на неудовлетвореност сред хората тук. Последните години не пътувам толкова често и така дълго, и застоявайки се, забелязах, че много неща не са се променили за последните тридесет години. Обаче се променят младите хора, те се чувстват все повече жители на света и избират да останат тук. По улиците на София и Пловдив има повече чужденци, което значи, че България започва да става привлекателна дестинация за живеене. Политиката на неуважение към възрастните хора, с унизително ниските пенсии обаче показва липса на всякаква рефлексия за това, което е било и хората, които са го създавали.

Понякога си мисля, че ако имаме прави нормални тротоари и добри заплати, българите ще се почувстват по-добре, няма да са така подтиснати, оцеляващи и подозрителни към различното и непознатото. Наблюдавам, как всеки е оставен да се спасява сам и как липсва културна или социална политика, която да стабилизира обществото. Откривам, че качеството на средното ни образование, което беше едно от най-добрите в света, много се е занижило. Смятам, че е спешно образованието и културата да се приоритизират, защото те са основата на едно общество, а че географската ни територия е една от най-красивите в света, това не се променя.

Какво ни липсва на нас българите и какво имаме в излишък?

Липсва ни самочувствие, решителност, индивидуализъм и съпричастност към другия. Имаме в излишък цинизъм и скептицизъм, обичаме да се оплакваме. Би било прекрасно да се научим да работим в екипи и общности, и да реализираме огромния духовен потенциал, който дреме някъде в нас и рискува да го загубим. Българите сме изключително търпелив народ, обаче бъдещето се гради днес, ако продължаваме да чакаме и не поемем отговорност и инициатива за настоящето, обричаме децата си на вечно емигрантство.

Време е да се усмихнем на съседа си и на непознатия на улицата, да благодарим, че сме се родили в тази прекрасна земя и да сътворим хармоничен свят, в който най-накрая да се почувстваме щастливи. Да престанем да се плашим от непознатото и другата културата, да отворим сърцата и душите си за благодат. Да опознаем собствената си история и да приемем ролята си на един от най-древните народи, да се отучим да критикуваме и да започнем да виждаме творческия потенциал в една ситуация, да възпитаме децата си като духовно осъзнати личности, които един ден ще променят света. Да отстоим мястото си в този несигурен свят с вяра в Бога и решителност да предадем нататък. Дори този процес да отнеме поколения, наш е изборът дали да започнем днес.

КАКВО МИСЛИШ?

2 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Adidas

15 любопитни факта за Adidas

киселини

9 храни, които помагат да се справите с киселините