in

Сбъркан ритъм в „Танцът на Али и Зин“

Снимка: Sofia Menar 2022
Снимка: Sofia Menar 2022

Признавам, подходих към този филм със завишени, дори възторжени очаквания. Причината е проста: работя с истории и думи всеки ден, а в случая историята наистина ме грабна.

Млад мъж (Али) е убит в дълбоката турска провинция, а майка му (Зин) не може да осмисли и да преодолее огромната липса и разкъсващата болка – затова решава да организира сватба на своя починал син.

Да, сватба на мъртвец! Като напомняне, че животът все пак продължава с целия си хаос и гюрюлтия, като начин за преодоляване на изгарящата мъка, дори като церемониално и метафорично изпращане на нечия душа…

Военните са казали на старата Зин да устрои тихо погребение и така да изпроводи в Отвъдното Али, но вместо това тя смята да организира шумно сватбено хоро и да подари на Али церемонията, на която той никога няма да може да присъства.

Когато си попаднал на такава златна творческа жилка, няма как да не си ентусиазиран – е, завидях благородно на режисьора и сценарист Мехмет Али Конар, а също се замислих как лично аз, като автор, бих подходила към подобна разтърсваща идея. Връзката между майка и син е вдъхновила безброй шедьоври в изкуството от зората на човечеството до днес, но продължава искрено да ни вълнува. И със сигурност е нужен кураж, за да предложиш и своя прочит на тази вечна тема.

В „Танцът на Али и Зин“ (част от програмата на Sofia MENAR Film Festival, който харесвам и ценя) има доста попадения, които са достойни за внимание – встрани от водещата история. Изразителните лица на актьорите (чудесен каст!), усещането за крайна нищета и всепроникващо отчаяние, потресаващата безпомощност на малкия човек пред „кмета, ходжата, полицията“ създават запомнящия се амбианс на този филм. Но самата история, която ме бе грабнала толкова силно предварително, изглежда далеч по-неубедително на екрана. Вероятно защото липсва какъвто и да е ритъм в разказа, а без ритъм този „танц“ няма как да се получи…

Мехмет Али Конар ненужно е разтеглил всяка една сцена до безкрай (сякаш целта му е била да „напълни“ тези тегави 79 минути), но забавеното действие не е изразно средство в случая – просто натрапчиво и мъчително натежава. Няколкото ярки моменти плуват без котва насред всеобщата летаргия, самоцелните изпълнения се открояват веднага като пълнеж, а усещането, че липсват тези толкова важни допълнителни мънички истории, които всъщност павират пътя на един филм, е твърде осезаемо.

В крайна сметка, дори и най-брилянтната идея губи от своя блясък, когато трябва да изнесе на раменете си цял филм, в който героите предимно сноват насам-натам протяжно, шофират безизразно в пълна тишина (мда, всеки път гледаме почти идентична сцена на стар автомобил „Дачия“, който мъчително пъпли през хълмовете в цвят сепия), и продължават да мълчат лошо и сериозно, без да постигнат какъвто и да е по-дълбок ефект.

Наясно съм, че вероятно режисьорът и сценарист Мехмет Али Конар е искрено убеден, че е създал филм с „друг тип изразност“ и е щастлив с цялото това мудно маниерничене. Но от зрителска гледна точка усещането е за творческа безпомощност и… липса на бюджет.

А тези две неща не се коригират само с претенцията, че правиш „изкуство заради самото изкуство“ и „фестивално кино“.

КАКВО МИСЛИШ?

2 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

20 любопитни факта за първите дами на САЩ

10 кулинарни трика, с които ще готвите като професионалисти