in

Катерина Бонвичини: Казах НЕ на правилата, които се очакваше да управляват живота ми

Катерина Бонвичини

Катерина Бонвичини е италианска писателка, която разделя времето си между Рим и Милано. Завършила е модерна литература в университета в Болоня. Авторка на пет романа и носителка на няколко престижни литературни награди. Книгите ѝ са превеждани в различни страни и я нареждат сред най-значимите съвременни автори на Италия. Сред тях е романът „Годината на нашата любов“, който излиза на български език от издателство „Лемур“.

Какво ви вдъхнови да напишете „Годината на нашата любов“ и как създадохте героите си Оливия и Валерио?

Оливия отчасти се основава на собствените ми спомени от детството. Но порасналата Оливия е доста различна от мен, тъй като е просто продукт на нейната среда и възпитание. Въпреки че се опитва да не се поддаде и да бъде различна, тя просто не може да намери своя път. И се превръща във всичко онова, което се очаква от момиче с нейния статус.

Докато самата аз направих точно обратното. Отказах се от всичко, което се очакваше от млада жена с моя произход и се запознах с културата, литературата и всички други аспекти от живота на работническата класа. Създадох приятелства с хора от различни сфери и обществени прослойки. Казах НЕ на статуквото и всички правила и порядки, които се очакваше да управляват живота ми.

Концепцията на романа дойде при мен като резултат моето отношение към живота. Бях силно вдъхновена от една от най-добрите ми приятелки – Валентина. Тя ми е като сестра. Срещнах я в Рим. Нашите истории са напълно различни – тя е израснала в работническо предградие. Преживяхме едни и същи исторически събития, но от две противоположни гледни точки и това беше интересно сравнение. Нашите собствени спомени са продукт на социалната класа, към която принадлежим.

Оливия със сигурност живее живот, който не прилича на моя по отношение на нейните лични и семейни отношения, нейните родители, любовници и т.н. Единствено образът на баба ѝ е вдъхновен от моята баба, която почина, докато работех по романа. Опитах се да видя събитията от историята през нейните очи и да бъда нейния глас.

Романът обхваща няколко десетилетия – какво проучване направихте, за да пресъздадете периодите, за които пишете?

Винаги правя задълбочено проучване на темите, за които пиша. В този роман обаче се фокусирах върху така наречените „оловни години“ – период на социални и политически сътресения в Италия, продължил от края на 60-те до началото на 80-те години, който преживях самата аз.

Така че почерпих много от собствените си детски спомени. Но трябваше да чета много за историческите събития, случили се през годините, когато съм била твърде малка, за да ги възприема. Спомням си бомбения атентат на гарата в Болоня, отвличанията и страхът на родителите ми да не ми се случи нещо подобно. Що се отнася до епохата на Берлускони – вече бях достатъчно голяма, за да си помня тези години и ключовите събития.

Знаехте ли как ще завърши романът, преди да започнете да го пишете и направихте ли много промени в процеса на работа?

Склонна съм да пренаписвам текстовете си по няколко пъти и работих три години по този, така че имаше няколко чернови. Не знаех края, но бях сигурна, че не бих избрала прекалено позитивна развръзка, тъй като бях вдъхновена от живота, какъвто го познаваме, а той невинаги се развива като в приказките.

Все пак оставих края донякъде отворен, тъй като смятам, че след няколко години бих могла да продължа историята – може би на различен фон, в различен период от време и с други исторически събития.

Има ли нещо любопитно от работата по романа, което може да бъде интересно за читателите и искате да споделите?

Всъщност имам един любопитен факт – написах цялата книга, слушайки Боб Дилън и това беше преди да отида в Ню Йорк и да го видя на живо. По онова време (2014 г.) не можех да си представя, че слушам бъдещ носител на Нобелова награда.

Друго интересно нещо, за което се сещам: когато романът беше публикуван, моя приятелка ми каза колко много ѝ напомня за „Големите надежди“ на Дикенс. Едва тогава си дадох сметка колко силно ми е повлиял шедьовърът на Дикенс, макар че изобщо не съм го осъзнавала, докато пишех.

Превод: deborahkalbbooks.blogspot.com

КАКВО МИСЛИШ?

0 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

„Убийствен влак“ – кой ще стигне жив до последната гара

айнщайн

Тайната за щастието на Алберт Айнщайн