Нина Александрова
Жоао Пинто Коелю е португалски писател, изследовател на Холокоста, архитект и преподавател. През 2017 г. той печели литературната награда LeYa за романа си „Лудите от улица „Мазур“. Получава номинация за същата награда още с дебютната си творба „Попитайте Сара Грос“, а третата му книга „Време за преструвки” е номинирана за наградата за литература на ЕС 2021. Вижте както споделя той пред Oshte.bg.
Каква е мотивацията ви да сте писател, архитект и преподавател по визуални изкуства?
Мотивациите са различни и една от тях съвсем скорошна, тъй като започнах да пиша едва преди по-малко от 10 години. Ако има пресечна точка между тях, това би било творчеството. То е мястото, където най-свободно се проявявам, независимо дали е в проектирането, в писането на нова неразказана история, или в класната стая, където въображението може да се превърне в ценен ресурс за достигане до учениците.
Колко и какво коства преследването на мечтите? Каква е цената на промяната ви?
Моите мечти често са мечтите на тези, които обичам и в този смисъл „цената“ им е споделена. Що се отнася до мечтите, които зависят от мен, обикновено определям колко ми струват според цената на амбицията, която се изразява в усилия и постоянство. Когато говоря за амбиция, имам предвид писането, но не броя книги, които ще се продадат, а амбицията да не се откажа от една идея и изреченията, които ѝ принадлежат, защото, колкото и трудно да ми се струва, трябва да изразя всичко.
И в трите си книги показвате как човек изненадва себе си, попадайки в екстремни ситуации. Какво носят трудният път и изпробването на границите ни?
В тези три книги пиша за преследването на евреите през първата половина на 20-ти век, както в контекста на Холокоста, така и в различни други условия и с по-малко известни участници. Разглеждам ситуации на изключително насилие и страдание, което е далеч отвъд нашето разбиране, поне отвъд моето. Пиша за болката, студа, страха, глада и жаждата в Аушвиц, където, както ни напомня Примо Леви, „това са думи с различно значение“.
Историите, които разказвам, са до голяма степен измислени, но всички те вероятно са се случили. Описвам обстановката, базирайки се на безбройните разговори, които съм водил с оцелели през последните 30 години. Мисля, че мога да кажа, че всички ме изненадаха по свой начин. Колкото и да изглеждат подобни, когато имат конкретно лице, историите стават уникални и винаги са изненадващи. Ако съм успял да пренеса това смайване в книгите си, значи съм се доближил до истината.
Представяли ли сте си, че ще бъдем пак във война?
Не съм си го представял, винаги съм го знаел. Не тази страшна война, на която сме свидетели – можеше да е всяка война, но аз отдавна съм загубил илюзията какви сме и на какво сме способни.
Би ли могла литературата да ни спаси? Или четящият човек има по-голяма вероятност да бъде нещастен?
Не го вярвам – историята вече ни е доказала, че нищо не може да ни спаси от самите нас, дори и литературата. Вижте в това отношение участието на определени интелектуални елити в нацистка Германия и начина, по който те са се отдали на националсоциалистическия идеал и на самия фюрер. Германия, както помним, е земя на велики философи, писатели, композитори, но и люлката на голямото човешко бедствие – Холокоста. Струва си да се запитаме каква спасителна роля изигра литературата при оформянето на идеолозите на този процес на изтребление.
Намерихте ли отговори на големите въпроси?
Раул Хилберг, един от великите изследователи на Холокоста, каза един ден, че се е отказал от големите въпроси от страх да не бъде изправен пред малки отговори. Започнах изследователското си пътуване в тази област с големи въпроси. Бих казал, че без тях може би никога нямаше да започна това тридесетилетно пътуване. Започнах да пиша първия си роман двадесет години след като започнах да изучавам Холокоста. Защо? Защото толкова време ми беше необходимо, за да се откажа от големите въпроси и най-вече от техните отговори. Някои хора ме питат защо дебютната ми книга се казва „Попитайте Сара Грос“. Това е само признание за моята неспособност – попитайте Сара, защото аз не знам отговора.
Какви са механизмите на хората за търсене на щастие? И изобщо щастието постижимо ли е?
Има много хора, има много механизми и преди всичко има много видове щастие. Измина доста време, откакто се отказах да мисля за щастието като крайна дестинация – това е място, през което преминаваме. Може би по същността си трайно пространство, но е винаги несигурно, защото не зависи изцяло от човека, който преминава през него.
Кои истории са неразказани и защо са ценни?
Интересното е, че започнах да пиша от една неразказана история, историята на Освиенцим, градът, който германците преименуват на Аушвиц. Това е типичният пример за история, която не се побира в учебниците, но изисква своето свидетелство. Ако има хиляди публикации за Аушвиц – лагера, малцина са запознати с Аушвиц, града, получил най-красноречивия материален символ на Холокоста. Историята на този град, която разглеждам подробно в „Попитайте Сара Грос“, и начинът, по който той се превръща в място на беззаконие и ужас, е най-вече историята на онези, които са живели там, и която не може да бъде премълчана. Винаги, когато мисля по тези теми, си спомням за книгите Yizkor, онези впечатляващи колекции от спомени за еврейските общности, унищожени от Шоа, написани предимно на идиш или иврит, които постепенно са преведени на английски, за да увековечат неразказаната история на оцелелите.
Постижим ли е балансът – и в литературата, и в живота?
Както при щастието, което споменах по-рано, балансът живее в сянката на нестабилността, лесно се разрушава от вятъра на неприятните изненади. Има моменти обаче, когато сякаш всичко си идва на мястото. Те няма да са непременно периоди на щастие, но моменти, когато притежаваме основните механизми за справяне и с късмета, и с несгодите. Ако бяхме машини, щяхме да калибрираме настройките и да направим състоянието на благодат и баланс постоянно. Но не сме.
Може ли една фантазия да върне човек към реалността?
Мисля, че зависи от това какво ни е накарало да фантазираме. В моя роман „Време за преструвки“ главната героиня, млада еврейка, която живее в Италия по време на управлението на Мусолини, използва като инструмент за оцеляване. Виждам фантазията като компенсаторен ресурс, нещо, което използваме, за да заместим реалности, които не ни удовлетворяват или дори са дълбоко травмиращи за нас. Те са достъпни ментални схеми, проекции на невъзможни любови или по-материални неща като живот в лукс, печалба от лотарията. Фантазията обикновено е нещо приятно, изкуството е връщане към конкретиката на ежедневието.
На фона на пандемията и войната, какво е бъдещето на Европа?
Големите трагедии често са и големи възможности. Спомням си например стабилизирането на Обществото на народите в резултат на Първата световна война или Хартата на Обединените нации, изготвена по време на Втората. Не мога да си представя геополитическата архитектура на Европа, когато танковете на Путин се върнат в Москва, но вярвам в сценарий, който по някакъв начин ще коригира минали грешки и ще възпре по-нататъшни регионални конфликти. Това е най-малко песимистичната перспектива. Другият път, за който всички мислим, е липсата на бъдеще, радикалното осъждане, краят на Човека – това странно същество, което се бори със себе си, откакто е слязло от дърветата.
Превод: издателство „Лемур“
Прочетете още:
