in

Доменико Дара: Търсенето, което осъществяваме, за да разберем какво ни липсва, ни води напред

Доменико Дара

Доменико Дара е роден в Катандзаро, Италия. Започва писателската си кариера с „Кратко есе върху Съвпаденията“. Както с дебютната си творба, така и с втория си роман „Бележки за небесната механика“ (2016) добива голяма популярност и одобрение от критици и читатели. Сред отличията му са наградите: Palmi, Viadana, Corado Alvaro, Premio Citta di Como Stresa. Финалист е за престижната награда „Итало Калвино“. През есента на 2022 г. получава и престижното италианско отличие Premio Brianza за романа си „Малинверно“. Книгата печели както приза на критиката, така и наградата, която се определя от читателите. Щастливо женен е, с три деца. Ето какво разказа за Oshte.bg. 

Г-н Дара, казвате, че всичко, което ни заобикаля, е част от нашата съдба. Как ни определят липсите?

Ние сме човешки същества, защото сме липсващи – перфектността не ни е присъща, тя не ни принадлежи. По един или друг начин, приемаме това, с различни последици. Много често хората сами се определят – чрез това, което им липсва, не ни определя това, което имаме. Търсенето, което осъществяваме, за да разберем какво ни липсва, ни води напред. Често дори не знаем какво е, но желанието да разберем, е двигателят. Не ме интересуват хората, които са успели и са намерили мястото си в света, а онези, които продължават да търсят.

Какво липсва на света?

Не е нещо, което липсва на всички. Всеки търси липсващата част за себе си. Тя определя всеки един от нас. Липсите са много лични. Това, което ни обединява, е запълването им. За всеки е различно.

Когато говорим за мечтите, годините, израстването, липсите – кога рискуваме да бъдем посредствени?

Във всеки момент. Винаги можем да сбъркаме пътя. Но всъщност често не го знаем. В моите романи нерядко споменавам темата за ангела хранител – в личен смисъл, като елемент, който допринася за това да се опредили съдбата ни. Много пъти не знаем кой е той, харесва ми идеята за нещо, което се изгражда без да го знаем. Именно заради това всеки един момент от живота ни би могъл да бъде повратен. Наричаме го обикновено „важно решение“.

Любимият ви Георги Господинов казва, че човекът е единствената машина на времето. Вярвате ли в това?

Имам особено отношение с времето. Миналото е важно, защото е част от веригата, която ни определя в даден момент. Но може би е по-добре миналото да бъде заличено, защото понякога наличието му влияе отрицателно върху настоящето. Отделил съм много малко място на бъдещето, защото нещата се изграждат без ние да ги знаем. Не ми принадлежи да проектирам каквото и да било. Много трудно ще се случи онова, което планираме, а всичко, което идва, е скок в тъмното.

И за най-малката ли промяна се изисква огромно отчаяние?

Отчаянието е кризисна точка в човека. Именно в такива моменти разбираме кои сме. Когато се случи нещо трагично на наш близък, си казваме, че не бихме издържали на негово място, но не знаем дали е така, защото се разкриваме най-истински в кризисни моменти. Отчаяниято, в смисъл на криза, със сигурност е момент, в който животът ни се променя.

Вярвате ли в щастливия край?

Невинаги търсенето, което осъществяваме, има положителна развръзка. Краят на историята на мадам Бовари е доказателство за една сгрешена съдба. Обожавам тъжните финали, драматичните. Краят на всеки от нас трябва да е логичен, да е последователен – в съзвучие с изживяното. Не ми допадат хората, които са постигнали всичко, интересуват ме тези в сянка.

В „Маливерно“ животът и смъртта са неразривно свързани?

Книгата може да преодолее и да счупи границите между действителност и въображение, между живота и смъртта. Смъртта не е край на всичко, необходимо ми е да мисля така. Това е една съзнателна илюзия, а ние имаме нужда от илюзии, за да продължим напред. Те ни помагат да живеем по-добре.

Хората сме свързани – не само от ДНК, която датира от хилядолетия, но и във всеки един момент. Осъзнаваме ли го и какви могат да бъдат последствията от притивоположното?

Идеята за свързаността присъства във всичките ми романи. Ние приличаме на механизъм, всеки има различна роля. Едни са бутала, други са винтчета. Съзнанието, че сме част от него, ни дава утеха и усещане, че сме единни. Някои го определят като случайност, други го наричат Бог. Ако приемем света по този начин, ще проявяваме повече емпатия. Има истории, които влияят на нашата съдба. Не мисля, че има наистина лоши хора, но нещастните сред нас са много. Но това, което ни плаши, може да ни се окаже близко.

Полезна ли е срещата със самотата?

Със сигурност. Аз съм един изключително самотен човек. Имам семейство, три деца, безброй познати и приятели, но съм много самотен. Така се изграждам. Самотата не е нещо негативно.

Писането също е самотно занимание?

То не е естествена необходимост като храненето, пиенето, правеното на любов. Започнах да пиша истории като дете – на 11 или 12-годишна възраст, имах силна необходимост. Никога не съм познавал баща си. Писането е един вид начин да приема тази липса, да я преживея по различен начин. Писането със сигурност коригира и направи по-добър моя свят. Често се шегувам, че започнах да пиша, защото нямах достатъчно пари за психоаналитик. Но животът е много по-сложен и богат от това, което мислим за себе си. Ние сме и нещата, които не сме изградили. И понякога това е много по-важно от онова, което сме постигнали. Животът ни е съставен от всичките ни животи, които са преминали през нас и които сме преживели. Липсите винаги съществуват, по един или друг начин.

КАКВО МИСЛИШ?

0 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

грим, пудра

10 бюти тренда, които си отиват

печива

Трите вида храни, които най-много вредят на червата ни