Нина Александрова
Бюрхан Керим завършва aктьорство за драматичен театър и режисура в сценичните изкуства в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов“. През годините на следването посещава лекции по драматургия и прави първи опити за драматургично писане и сценични адаптации на белетристични текстове, част от които реализира в свои постановки. Казва, че за него изкуството е велико изобретение, което човекът e открил, за да изживее повече, отколкото може да му предостави неговият действителен живот. „Лавандуловото момче“ е дебютният му роман.
Кога започнахте да пишете художетсвени текстове?
Един от първите ми спомени е как диктувам на леля някаква формула за магическа отвара, игра. Уверявах я, че съм открил тайните съставки и тя непременно трябва да ги запише, за да не изчезнат. Сега си давам сметка, че просто съм измислял разказ за момче откривател.
Как театърът повлия на писането ви или не е?
Театърът те дисциплинира да не графоманстваш, учи те да мислиш в живи конструкции, развива чувството за композиция, действие и изобщо целия инструментариум как една идея да се разгърне във време-пространството. И да ти е интересен най-вече човекът и това, което му се случва между живота и смъртта.
С какво вашите герои са по-различни? Разпознавате ли се в тях?
Интересни са ми хората, които изнамират смисъл в безсмилицата, проявяват гениалност в неочаквани ситуации, вярват… и неусетно прозата на техния живот започва да се усеща като поезия. В такава посока търся и моите герои.
Можете ли да кажете за какво е вашият роман?
Според мен романът сблъсква интуицията за необикновеност на живота в непрестанно очакване на чудо и настъпленията на реалността, в която екзистенциалните ценности са подложени на заличаване. Обичаш силно някого, след това ставате непознати. Умират близки – сякаш никога не са съществували, а си ги измислил. Смъртта на спомените, старостта с нейните ограничения… Исках да напиша роман, в който да няма приключения, а основното действие да е съзерцанието, да се взираш през един далекоглед и да задаваш въпроси. И в крайна сметка какво ти остава от седмицата, когато дойде поредният скучен понеделник…
Как бихте се описали?
Понякога се спирам, правя си „оперативка“, за да определя къде се намирам, от какво наистина имам нужда, после си нахвърлям конкретни стъпки и никога не действам по тях. Кой може да каже, че познава себе си?
