Нина Александрова
Актьорът от Народния театър „Иван Вазов“ Димитър Николов завършва НАТФИЗ в класа на проф. Иван Добчев, випуск 2015. От малък мечтае да играе на театрална и филмова сцени. Канен е от много режисьори, играе с едни от най-добрите – Крис Шарков, Мариус Куркински, Александър Морфов, Явор Гърдев, Галин Стоев. Пише стихове, когато има муза и време. Наред с множеството награди, които са му присъдени у нас, през 2018 г. е единственият българин, който попада в селекцията на Берлинале за млади таланти.
Димитър, пословичен сте в арт средите с отговорността си към работата. Нека поговорим за отговорността при влизането ви в роля.
Отговорност имам и в професионален, и в личен план. Но си позволявам да отпусна краищата, защото свръхконцентрацията е прекалено ангажираща понякога. Отговорен съм до степен, че оставам верен на процеса докрай. Ако не вложиш себе си в работата през цялото време, нищо няма да се получи както трябва. Но чувството за отговорност се изгради у мен от най-ранна възраст, започна в семейството. Плюс това, обичам това, с което се занимавам. Преди свирех на китара, пеех в хор, бях съзнателен ученик, спортувам и до днес. Всичко това те изгражда. Театърът е колективен труд, всеки един от нас зависи от другия. И ако не си отговорен, рискуваш да провалиш колега.
Какво коства на актьора трансформацията – в личен и професионален план, в емоционален?
Дори когато се занимавах с непрофесионален театър, бях наясно, че ще има периоди, в които се изцеждаш жестоко, а трябва да върнеш енергията обратно в пиесата. Не винаги е възможно. Всичко в театъра е лично натоварване. Стигал съм предела, особено на филмови снимки, стигал съм края, защото ми се падат напоследък все тежки роли. Човек израства, но неведнъж съм имал емоционални сривове. Научих се да се пазя, старая се да почивам, ходя на планина, пия определени чайове за нервно разтоварване, а през последната година ме спасява плуването. Водата действа пречистващо, забавя ежедневието вътре в теб.
Изкуството разбърква много светове, за да сложи в ред вътрешния ни свят. Чувствате ли професията си като мисия?
Определено е така. Нашата мисия е да сме на сцената, а нещата, които мислим – да ги отстояваме именно на сцената. Важното е в какво участваме и как участваме. Ако нямаш съзнанието, че трябва да се срещнеш с публиката, не е нещо, което си заслужава да правиш.
Работите с много известни режисьори. Какво е съотношението между толеранс и изисквания?
Не ми се е случвало никога да бъда пресиран – нито в киното, нито в театъра. Поставям се в една рамка, в процеса, в тях откривам свободата си. Всеки режисьор има своите начин и разбиране, най-важното е диалогът в екипа. Доверявам се често на взаимната интуиция.
Понякога изскачат същества от кутията, които са трудни за озаптяване. Най-често след снимачен ден или представление. Това е ограбващо за мен, защото все едно си в главната роля на страшен филм.
Тоест, по-трудно е да излезеш от роля, отколкото да влезеш в нея?
Да, повечето пъти така се случва. Още повече, когато един спектакъл се играе дълго време. Механизмите за излизане от роля постепенно се научават. Намира се балансът.
Как се стремите да живеете?
Опитвам се да търся именно баланса. Не ми се получава в личен план…Трудно превключвам след тежки репетиции. Приятелите ми почиват през уикенда, аз тогава обикновено работя. Но свиря на на китара, чета книги. Търся времето за себе си.
Попадали ли сте в капана на социалните мрежи? Какви са вашите механизми за справяне?
Ограничавам си времето за телефон. Правя нещо друго. Текстовете, които уча за пиеси, ми отнемат доста време. Трябва да се подготвя за тях, примерно, да чета съпътстваща литература за влизането в роля. В социалните мрежи се разкривам със стиховете, които публикувам. Някои хора ходят на психоаналитик, аз пиша стихове, така се срещам със себе си. По този начин си казвам директно нещата, а това не е леко, намерил съм обаче подходящата форма. Това е моята вътрешна ревизия.
Как минава един ваш ден?
Напоследък със спане до късно, но рядко се случва всъщност. Стремя се да имам време за себе си, но от обяд нататът прекарвам времето си в театъра. Чета пиеси, преговарям текстове, ходя на театър.
Предубедени ли са хората към хората на изкуството в контекста на „Актьор, художник, певец…къща не храни“? Изчисти ли се това с годините?
Не мисля. Баща ми имаше подобни резерви, когато ме приеха в НАТФИЗ. Нормално е, това е родителско притеснение, но хората в нашия бранш обикновено трудно се справят. Имам приятели, които са писатели и художници, но имат вариант Б, налага им се да имат такъв.
До колко изкуството може да си позволи да се превърне в комерс, в нещо смилаемо?
Във всеки един момент има риск. Ако хората на изкуството са обезпечени и имат прилични доходи, нещата щяха да се случват по друг начин. Но, уви, не е така. Има риск дори и с независимите проекти, защото обикновено при тях едни пари трябва да се усвоят. Има връзка между сегашния дискурс и средата, в която се случва изкуството, както и между актьора и публиката. Има бързо изфабрикувани представления, които пътуват къде ли не с по два куфара…Това съсипва големи имена в нашата гилдия. Имаше такива случаи и с телевизионни представления, спрени впоследствие. Паралелно върви и друг процес – елементаризиране на публиката. Всичко се обръща срещу актьора, защото хората искат само такива представления. Разбира се, това е едната страна. Другата е тази на големите представления, устояли на предизвикателствата на времето. Те също имат своята публика.
Как виждаш себе си след 5-10 години?
Малко по-балансиран, отговорен към хората около мен. Защото на моменти усещам колко съм затворен, за да мога да се справя с всичко това, което ми се случва, което се изисква и ме заобикаля. Давам си сметка обаче, че заради него пропускам важни неща в личен план.
