Нина Александрова
Майка Серафима е игуменка на Драгалевския манастир. В навечерието на Великден поговорихме с нея за прошката. Тя участва в документалния филм на Ясен Григоров „Пътуване към прошката“, в който всеки от интервюираните дава личния си анализ за това какво е прошката в изкуството, историята, религията, обществото, бита, ежедневието.
„Филмът е израз на нуждата да прощаваме, затова той същестува сам по себе си. Всеки, който се стреми към духовно израстване, би се заинтересувал от подобен филм, би го гледал или участвал в него. Със сигурност всеки има нужда да бъде простен и да прости, но може би не всеки го осъзнава. Филмът е предизвикателство към нас – осъзнаваме ли ролята на прошката и какво е нейното значение“, споделя майка Серафима.
Според нея ако не успеем да простим, ще остане гневът, огорчението, страстта. Никога не трябва да забравяме, че е човешко да се греши, божествено е да се прощава. Това означава, че за да се случи този божествен акт, трябва да го пожелаем, да участваме в него и да търсим божията благодат, за да може чрез нея да достигнем до прошката. „Сам човек по-трудно би достигнал до прошката, вероятно не би и могъл“, смята игуменката.
Тя посочва лесен механизъм за самоопознаване – не е отвътре навън, а отвън навътре и спомага да простим. Би било полезно, ако се вгледаме в своя живот и потърсим случаи, когато сме постъпвали грешно – оглеждайки се в греха на другия, можем лесно да видим и своя, да поискаме да тръгнем по правилния път.
Майка Серафима вярва, че хората са структурирани по един и същи начин: „Всеки е по божий образ и подобие направен и във всеки се корени повредата на човешката природа. Когато Адам и Ева избират да повярват на змията, а не на Бога, те стават подвластни на действието на злото и се откъсват от Дървото на живота, което е връзката ни с Бога. Изгонването от Рая символизира загубата на тази връзка, това е и повредата – между хората и Бог застават греха, непослушанието, недоверието“. За игуменката няма нищо ново под слънцето – каквито са били хората тогава, такива сме и сега. Струва ни се различно, защото го живеем. Но страстите и добродетелите са еднакви през годините.
Тя казва още, че трябва да осъзнаем нуждата да бъдем простени и да простим. И добавя, че във всяко нещо от духовния живот може да има неправилна посока. Ето какво съветва: „Добре е винаги да започнем с молитва към Бога – да ни просветли умовете и сърцата, да ни покаже кое е най-добро за нас. Така ще можем да направим не само най-правилния избор, но и ще можем да го приемем като такъв. Защото понякога може да ни се показва кое е най-доброто за нас, но ние да не го виждаме, приемаме, осъзнаваме. По този начин реално го отхвърляме. Когато още бях в цивилния живот, се помолих на Бог да ми посочи кой път за мен би бил най-душеспасителен – монашеството или семейния живот. Защото всеки път може да бъде такъв, няма лош или добър, всичко е много лично. Помолих се Бог да устрои така моята душа, че аз с радост да приема неговата воля. Когато човек се моли от чисто сърце, няма как Бог да не му покаже най-правилния път. Показател, че това е добро, е и чувството за мир и покой, което настъпва в човека, когато направи избор. Това предизвиква мир, а другото – смут, бунт, недобри чувства. Мирът е голям показател. Но това е на емоционално ниво, на рационално би ни помогнало да търсим отговори в църквата, в библията, където ясно е казано какво да правим и какво не. Но човек, изправен пред труден избор, забравя с какво трябва да се сравни, не осъзнава какво точно се случва“.
Майка Серафима твърди, че без вяра не може да съществува светът, защото вярата е това, което свързва човечеството с неговия създател, тя е връзката с Дървото на живота.
