in

Животът непрекъснато учи, но понякога осъзнаваме нещата по-късно

Бисер Маринов е роден на 27 ноември 1979 година във Видин. През 2003 г. завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в класа на проф. Димитрина Гюрова. Играл е на сцените на театри в различни градове, сред които Сливен, Добрич, Монтана, Габрово, Кюстендил, Видин и София. В момента е актьор в драматичен театър „Антон Страшимиров“ в Разград. Снимал се е в над 40 български и чуждестранни филма. Има редица участия в сериали и рекламни клипове. Играл е в „Отрова за мишки“, „Омбре“, „В кръг“, „Пътуващо кино „, „Слънчево“, „Деца от восък“, „Дървото на живота“, „Под прикритие“, „Стъклен дом“, „Столичани в повече“, „Революция Z“ , “ Откраднат живот“ и много други.

Предстои ви премиера на „Щъркелите на Делиормана“, спектакъл за надеждата. Какво е тя за вас?

Да. Премиерата е на 27 септември в драматичен театър „Антон Страшимиров“ в Разград. Спектакъл за надеждата на хората от Делиормана за по-добър утрешен ден, за вярата им в Господ или Аллах, за това как два различни етноса съжителстват в разбирателство. За мен надеждата е свързана с вярата. Без вяра няма и надежда, независимо за какво иде реч. А както знаем, докато човек вярва и се надява, винаги има смисъл, дори и ситуацията да изглежда безнадеждна.

Разкажете малко повече от това, което се случва зад кулисите: как започна всичко – от една идея ли? Кое беше най-трудното при репетиции?

Всичко за мен започна преди няколко месеца. Директорът на драматичен театър „Антон Страшимиров“ в Разград, госпожа Таня Карбова, ми звънна по телефона и ме покани за този интересен театрален проект „Щъркелите на Делиормана“. Режисьор на спектакъла е Надя Асенова. Тя е доказан професионалист от години, поставял на доста сцени у нас. От тях разбрах, че идеята им за спектакъла е още от миналата година. Драматизацията е на Надя Асенова и е по 3 разказа на доктор Хасан Ефраимов. Тук е мястото да им благодаря за поканата и гласуваното доверие към мен. Разбира се, както във всяко ново начало, и тук имаше трудности, но в това е сладостта на актьорската професия – новото, интересното, непознатото. Спектакълът е мащабен, а аз играя 4 роли. Все пак не е лесно да пресъздадеш герои, далечни от теб, живели преди векове. Мисля, че всички колеги се справихме добре и се получи един красив, интересен спектакъл, с който се надявам да обиколим цяла България.

Как се работи с режисьора Надя Асенова?

С Надя Асенова се познаваме от 16 години. Работили сме и преди в различни театри. Тя е чудесен човек и режисьор. Работи се лесно и приятно, знае какво иска да направи и води актьорите през трудния път на репетициите до премиерата.

Предстои ви да играете и друг знаменит образ – на Рафе Клинче в „Железният светилник“. Как се подготвяте за ролята?

Да. Разградският театър има богат репертоар от спектакли, основаващи се на българска класическа литература. Едно от заглавията е „Железният светилник“ по Димитър Талев. Драматизацията и режисурата е на друг доказан режисьор Бойко Илиев. В тази връзка да спомена, че края на септември започва в София, в Нов театър НДК, „Театрален фестивал на българската класическа литература“. Спектакълът „Железният светилник“ е действащ спектакъл, но колега напуска представлението и се налага аз да вляза в неговата роля за няколко репетиции. Ролята е на майстор Рафе Клинче. Отново интересна роля и огромно актьорско предизвикателство за мен. За момента само чета текста на пиесата, защото съм се концентрирал около премиерата на „Щъркелите на Делиормана“, но след това веднага се захващам с „Железният светилник“ и Рафе Клинче. В този ред на мисли, искам да поканя зрителите да дойдат, да гледат спектаклите на „Театралния фестивал на класическата литература“. Ще могат да видят не само „Железният светилник“, но и „Преспанските камбани“ и“ Търновската царица“, също спектакли от репертоара на Театрално-музикален център- Разград. Също така и други спектакли по български класически автори на други театри. Хубаво и полезно ще е поне за младите зрители, които изучават тези произведения, ако не ги прочетат, поне да ги видят на театрална сцена, за да се запознаят с тях.

Какво има и какво няма от творбата на Димитър Талев днес?

Това е класическо произведение, а класиката, както знаем, е вечна. Темата за невъзможната любов, за вярата, за надеждата за по-добро бъдеще. Вечни теми от векове, а в момента също са актуални. В съвремието ни вече няма тези морални ценности, които са били до миналия век. Размили са се във времето и са почти на изчезване. Рядко се срещат вече доблест и чест.

Има ли общо между „Щъркелите на Делиормана“ и „Железният светилник“?

Разбира се, като сюжет и герои нямат нищо общо, но и в двете пиеси са засегнати тези актуални и вечни теми, които споменах – за невъзможната любов, за вярата, за надеждата, че утре ще бъде по-добре.

Как така се случи,че за няколко години сменихте няколко театъра?

Допреди 3 години бях в Кюстендилския театър. През 2020 г. в началото на пандемията с вируса ни освободиха всички работещи там. Бяхме единственият театър в такава ситуация в цяла България. За съжаление, почти никой от гилдията не реагира. Беше труден период, на човек му се обърква всичко за секунди. Върнах се в моя роден град Видин. Аз съм благодарен на съдбата, че така се случиха нещата. Човек осъзнава нещо след време. След това Дейвид Славчев, бившият директор на видинския театър, ме покани да се присъединя към трупата. Той вече не е сред живите, Бог да го прости, но искам да му благодаря и на него. А ето сега съм вече част от трупата на драматичен театър „Антон Страшимиров“ в Разград. Това ми е седми театър за моя 20 годишен професионален път.

Кое е най-трудното, с което сте се сблъсквали в професионален план?

Трудностите са от различно естество и са част от тази професия, в която зрителите виждат завършения продукт. Така че, това са нормални неща, които се преодоляват и са част от пътя по който вървя. Във всеки спектакъл е различно, но такива неща помагат за професионалното развитие и обогатяват актьорската палитра.

А в личен?

В личен план всеки човек има и хубави и трудни моменти. Животът е като колело. Непрекъснато се върти. Предпочитам да гледам напред и да се наслаждавам на хубавите моменти.

На какво залагате в работата си – на новото или на познатото?

Разбира се, че залагам на новото. Това е начинът актьорът да се развива, да търси нови предизвикателства, партньорства на сцената и хоризонти.

Представяте ли си живот, в който не сте актьор? И ако да, какъв сте?

Не само си го представям, но и понякога го живея. Както споменах преди малко, след като по време на пандемията останах без работа, 2 години се занимавах с други неща. Няколко месеца бях археолог на разкопки около Видин. Историята и археологията са ми любими теми. Също така се занимавах и с малка зеленчукова градина. Дори и сега, когато се връщам във Видин за няколко дни, работя в нея, ако имам време. Земята отнема натрупаната енергия от актьорлъка, човек презарежда батериите. Така че, ако не бях станал актьор, може би щях да съм археолог.

Кои от уроците на живота още не сте научили?

Животът непрекъснато учи. Човек се учи, докато е жив. Може би трябва да се науча, да бъда малко по-търпелив. Понякога реагирам по-емоционално. Може би, защото съм перфекционист, изисквам повече и това понякога ми пречи.

Любими филми, книга, спектакъл, жена?

Имам разбира се, но не са един и два. За мен е важна тематиката, да може да те заинтересува и грабне. Ще спомена само един филм от няколкото – „Смело сърце“. Това е филм, който съм гледал десетки пъти. Дори, когато си паднал духом, този филм може да ти даде сили да продължиш. А за любима жена – ще запазя личния си живот настрана от светлините на прожекторите. Пожелавам на всички ваши читатели да са здрави, вдъхновени, вярващи и успешни!

Loading

КАКВО МИСЛИШ?

3k Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Шарлоте фон Малсдорф: историята й, наградата „Пулицър“ и…още едно независимо театрално пространство в София

Виктория Амелина и повторната екзекуция на възраждането