Нина Александрова
Селя Ахава е родом от Финландия. Всяка нейна книга е награждавана. Стилът й е различен, както и темите, които засяга – отличителна характеристика на съвременните автори от Скандинавието.
Селя е родена на 8 юли 1974 г. в Хелзинки. Завършва драматургия в Театралната академия на Университета по изкуствата през 2001 г. След дипломирането си пише сценарии за радиото и телевизията, както и за филми. В продължение на пет години живее в Лондон.
Първият й роман „Изгубената тетрадка“ е издаден през 2010 г. и веднага е забелязан от литературните среди. Той е история за жена, която е загубила внезапно съпруга си и се опитва да продължи смело напред, въпреки че трагичните житейски преживявания са отключили проблемите с паметта й. Романът е номиниран за литературната награда на вестник Helsingin Sanomat, а тя получава субсидия от фонда „Лайла Хирвисаари“ (литературната награда на книгоразпространителите).
Като че ли най-голям успех обаче има книгата й „Нещата, които падат от небето“, за която Ахава получава голямата награда за литература на ЕС. Романът, донесъл й широка популярност, е приказен и метафоричен разказ за хода на времето, за израстването, за болката от загубата, за необяснимата реалност, за приумиците на случайността. Книгата разказва за хора, които са преживяли нещо необичайно, неочаквано, необяснимо. Всички те се изправят пред едно и също нещо – как да обяснят какво им се е случило и как да продължат живота си.
Сюжетът ни запознава с момиче, чиято майка е улучена от гигантски леден къс, паднал от небето, жена, която на два пъти печели джакпота от лотарията, и друга, която носи в корема си русалка, мъж, ударен пет пъти от мълния – всички те търсят смисъла на необичайните събития, разтърсили живота им и отказващи да се превърнат в минало. Романът е приказен и метафоричен разказ за хода на времето, за израстването, за болката от загубата, за необяснимата реалност, за приумиците на случайността. Ахава елегантно съчетава тривиалното и абсурдното, красотата и жестокостта, за да ни отведе към една отворена и все пак окончателна развръзка. Романът е написан на богат и образен език, проследява криволичещия поток на мисълта на персонажите, свързвайки в едно на пръв поглед несъвместими спомени и факти.
Нетрадиционна е и автобиографичната фикция на Селя „Преди да изчезне мъжът ми“, брутално откровен и смущаващ роман. Развръзката е още в началото: „Има изречения, които разделят времето на две: преди и след това. Изречения, които не можеш да изтриеш, колкото и да се разкайваш, да отричаш или да си ги вземаш назад по-късно… Мъжът ми си поема дъх… После казва: Винаги съм искал да бъда жена“. Главната героиня се събужда, за да чуе признанието на 40-годишния си съпруг, че винаги е искал да бъде жена и най-после се е осмелил. От авторката се очаква да реагира с разбиране, като любящ приятел. Тук не става дума за някакво си полово същество, това е най-близкият й човек, с когото е делила всичко. Това, което се опитва да направи първо, е да запомни мъжа си, преди да е изчезнал в женското си тяло или в женската си същност. Иска да запомни мъжа, когото си е мислела, че има – както Колумб е мислел, че е открил Индия. Това обаче е нейната част от историята и нейната истина, тя няма монопол върху цялата история, нито върху терзанията на своя партньор. А утехата навярно е в кардиналната истина, че нищо в живота не трае вечно, в това число и сексуалната страст. Обичта сама по себе си няма пол.
Селя Ахава потапя читателя с жестока откровеност в света на вечната несигурност, на непознатото и непознаваемото, на неочакваните страни на реалността и на трудното им приемане, на въпросите, които тя, жената, си задава, и които те, другите й задават: „Ти наистина ли не знаеше? Наистина ли си била толкова глупава? Той сега мъже ли харесва, или жени? Какво ще прави с гениталиите си?“ И още много други – не по-лесни въпроси, на които и двамата ще трябва да отговорят.
Романът получава наградата „Каарле“. В момента Селя е омъжена за писателя и преводач Стефан Мостер. Живее със семейството си в стара дървена къща в Порвоо и в Берлин, където е домът на съпруга ѝ.
През 2020 г. е издаден романът на Ахава „Жената, която обичаше насекоми“. Книгата получава медала за литературно признание. Писателката изследва връзката между човека и природата в лицето на нейните най-малки създания. Мария се интересува от насекоми от дете, а по-късно ги рисува, проследявайки етапите на развитието им. И както насекомите преминават през метаморфоза, така и Мария се трансформира във времето и по някакви неведоми природни закони живее в продължение на 370 години. Романът е и разказ за това как с течение на вековете науката измества религията, а жената излиза от тясната си рамка и придобива правото да твори и да размишлява върху мистерията на живота.
„Замислих се за природата, в която всяко създание си има място, определена продължителност на живота и правилни размери. Замислих се за ларвата, която се нуждае от листото за храна, за храста с горски плодчета, който има нужда от птиците, за да разпространяват семената му. Замислих се за маслиновото дръвче, което лете не може без топлина, а зиме – без прохладна почивка, та затова вирее само на ограничена територия“, разказва Селя.
Всъщност „Жената, която обичаше насекоми“ е поредният странен и завладяващ роман на Ахава, този път за съвършенството на мирозданието, написан с големия талант и оригиналния подход на Селя към необичайното и различното, съчетавайки ежедневното с абсурдното в живота ни. „За да можем да обясним нещата, които ни се случват, трябва да им дадем смисъл и причини“, признава Селя. Определя се като човек, който не е фаталист и въпросът за съдбата не й е много ясен, но определо вярва, че има неща, които са отвъд нас и се интересува от момента и начините на реагиране, когато те ни застигат. Вярва, че хората изграждат структури – къщи или истории, на които вдъхват смисъл. Признава, че я привличат историите, на които става свидетел, но не ги разбира. Такива има във всичките й книги.
