Нина Александрова
„За мен недискретността е тежък грях. Всеки, който разкрива нечий интимен живот, заслужава да бъде бичуван. Живеем във време, когато личният живот е унищожен. Полицията го унищожава в комунистическите страни, журналистите го заплашват в демократичните страни и малко по малко самите хора губят вкуса си към личния живот и чувството си за него. Живот, когато човек не може да се скрие от очите на другите – това е адът“. Думите са на Милан Кундера, който си отиде от този свят на 11 юли. „Все пак бях тук! Минах оттук! Каквото и да се случи, не ме забравяй!“ – е негов призив, а нещата, които завеща на човечеството са полифония от идентичности, богата сензитивност и дълбаещи в умовете и сърцата думи.
„Да се любиш с жена и да спиш с нея са две не само различни, но едва ли не противоположни страсти. Любовта се проявява не чрез плътски желания /това желание може да се отнася за огромен брой жени/, а чрез желанието да споделиш съня си/ това желание бива насочено само към една-единствена жена/“ – казва мислителят, а с голямата му любов Вера са зедно десетилетия наред. За това време тя е не само негов преводач, но и човекът, който вдига телефона и се занимава с битовизми, нещо като буфер между него и външния свят – онази стена на закрила, която само любовта може да осигури, за да бъде най-чувственият периметър на човека обезпечен.
Посланията на Кундера няма да се изгубят във времето. Неслучайно той е писателят, който забранява книгите му да се четат на друг носител, освен на хартия. И това, ако не е послание?! „Струва ми се, че времето, което безмилостно продължава своя ход, започва да застрашава книгите. Заради тази заплаха вече от няколко години във всеки договор, който сключвам, има клауза, според която произведенията ми трябва да бъдат публикувани единствено в традиционната книжна форма, да се четат на хартия, а не на екран. Хората вървят по улиците и вече нямат контакт с другите наоколо, не виждат домовете, покрай които минават, от ушите им висят жици. Те жестикулират, не поглеждат към никого и никой не ги поглежда. Питам се дали още четат книги. Възможно е, но още колко ще продължат?“
Из редовете за една от най-великите книги за всички времена – „Непосилната лекота на битието“, четем: „Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите … Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен“. Под пластовете на подредените до съвършенство думи прозира безграничната хуманност на Кундера, перо, лишено от всякаква сложност, но оставящо те в самотата на осъзнаването – кои сме ние, защо тежестта на миналите времена винаги ни догонва и се стоварва отгоре ни, както и за онзи миг на влюбеност, близък не само до човека, но и до копнежа му за щастие. Кундера ни учи точно на това – на любов и свобода!
Несъмнено за мен той е един от гласовете на цивилизацията – онази, която постигнахме, която като че ли се разминава с нас и към която все се стремим да се върнем, доказвайки се. „В този свят всичко е предварително простено, следователно цинично позволено“, казва творецът – уж с проста, а всъщност с ясно изразена дълбинна психология.
Кундера е автор – саможив и вглъбен в думите, в самия процес на писането. Така и не получи „Нобел“, вместо това приживе имаше много номинации за награди. Но вярваше в хората без възраст: „Има определена част от всички нас, която живее извън времето. Може би осъзнаваме възрастта си само в изключителни моменти и през повечето време сме без възраст“.
Кундера вярваше и в лекотата на мига с неговата невъобразима, непосилна еднократност. Прекланяше се към онзи стремеж на хората да са щастливи, да се стремят към повторението. Вярваше, че любовта може да се роди от една-единствена метафора и да се разсее във времето чрез различни битувания, значения, смисли и промени: „Докато хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви. Но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и другия“.
Кундера смаляваше и разширяваше световете на своите герои, вярваше в тяхната сложност, а във „Валс на раздяла“ пише: „Човек трябва да получава отрова в деня на своето пълнолетие. Би трябвало да му бъде връчвана с тържествена церемония. Не за да го тласка към самоубийство. Напротив – за да живее с повече спокойствие и с повече сигурност. За да живее със съзнанието, че е господар на живота и смъртта си“.
Кундера вярваше и подкрепяше човека в онези моменти, когато всеки доизмисля живота си. Беше тих свидетел, щадящ съветник, безпощаден реалист, безапелационнен екцентрик: „Рано или късно настъпва момент, когато представата за нашия живот се отделя от самия живот, става независима и малко по малко започва да господства над нас“.
Вярвам, че животът му не е прекършен, просто е другаде: „Времето на човека не обикаля в кръг, а препуска по права линия напред. И тук се крие причината човек да не може да постигне щастието, защото то самото е копнеж по повторението“.
Благодаря за истините! И перспективата, че е възможно да живеем с тях.
Четете за единствения по рода си филм за Кундера – ТУК.
