Нина Александрова
Крис Шарков е един от талантливите режисьори у нас, отличаващ се със собствен почерк и стил. Не е на щат, нито е зачислен към трупа, независим творец е. Поставял е във Варна, Пловдив, Плевен, Хасково и в София на различни сцени, което го прави театрален номад в най-хубавия смисъл на думата. Завършва режисура в НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов. От ранна възраст има интерес към театъра, поставя текстове на Ибсен, Уелбек, Годар, Вирипаев, Стриндберг, Бергман, Шекспир, Мюлер, Ведекинд, Нино Харатишвили, Шимеплфенинг, Хорват, Островски и др.
Г-н Шарков, имате немалко отличия и номинации като режисьор. Кое е най-важното във вашата работа, с което нито един творец не бива да прави компромис?
Най-точен отговор на този въпрос мога да дам, ако цитирам режисьора Димитър Гочев от документалния филм за него „Homo ludens“. Той дефинира най-важното условие, за да бъдеш режисьор. Ако трябва да се изразя цензурирано и тривиално, бих казал, че ако нямам какво да кажа и ако не ми е приятно да се срещам с хората, с които го правя, то това би било за мен непреодолим компромис.
Често ползвате мултимедия в спектаклите си. Правите го, защото е модерно? Или прибавяте още една гледна точка?
Няма такава мода. Нито е нова гледна точка. Звукът и осветлението са равностойни компоненти, които вече са достатъчно интегрирани в театралния спектакъл, също както и образът е интегриран наравно със звука и светлината в животите ни.
Как дигиталната епоха, в която живеем днес, променя театъра? Няма ли в един момент той да се превърне в място, където да отиваме, търсейки „нормалност“?
Да, за стандартния потребител театърът се установи като еко и био медията сред всички останали медии. Нещо повече – в тази криза на истината в съвременното общество, именно истината е това, което търсим най-много в театъра през последните години. Дигиталната епоха промени много неща. Като започнем от това, че мнения за спектакли се съставят от гледане на снимки; от това, че чуждестранен театър се гледа в Youtube, давайки измамно усещане за получена информация. Наскоро си мислех, че социалните мрежи ме накараха да преформулирам за себе си понятието „социално ангажиран театър“.
Тази така популярна у нас тенденция по всеки обществен проблем да се образуват две противоположни групи и всеки да се изказва само и само да бъде в тренда и да принадлежи към някаква общност – всичко това обезсмисли ценността „мнение“ въобще. В този смисъл театърът би трябвало да филтрира теми и най-вече кодове на общуване. Ще дам пример с така актуалния казус с изкуствения интелект и неговото все по-точно и мощно навлизане в почти всички сфери на живота. Проблемът е, че изкуственият интелект борави с вече съществуващата информация, а целта на театърът би трябвало е да създава несъществуващата досега информация за човека и света. В този смисъл, явно театърът може да е полезен за човечеството в момента.
Като че ли става все по-трудно театрите да се издържат без да правят творчески компромиси. Защо това все още е така? Не от вчера или днес се говори за неработещата театрална реформа.
Невъзможно е за театрите да се самоиздържат, особено в България, дори и да правят най-големите компромиси. Но по-странното за мен е друго – защо и най-новите управляващи, които уж развяват някакво цивилизационно знаме и имат подкрепата на по-голямата част от хората на културата, както на много качествени хора по принцип, нямат никакво отношение към тази култура и прогресивно намаляват бюджета? Не, не е до финанси, до вкус е.
Не е ли крайно време в училищата да се изучава драма, дори да се практикува театър? И как това би помогнало да се обърнат социалната пирамида и модели?
Несъмнено. Това би подготвило не само бъдещи актъори или образована публика. Това би подготвило личности.
Как подбирате и работите с актьорите?
Всеки отделен проект има много конкретни казуси – художествени и логистични, по които се избират актъорите. Отвъд това, разбира се, стои желанието за споделяне на чувствен опит с точно определени хора. Но като цяло е комбинация от интуиция и логистика, със стремеж да надделее първото.
Споделете повече за „Сцени от един семеен живот“ – като се започне от душевните сътресения, които могат да сполетят един брак, мине се през всички етапи на „войната“ и се стигне до най-големите предизвикателства за вас при пресъздаването на Бергман?
Този спектакъл е от 2019 г., наскоро имахме представление и го изгледах, не го бях правил от сравнително отдавна. Сега си дадох сметка, че наред с всички други неща, този текст на Бергман е много силен в това, че именно чрез другия, в тези няколко фази /сцени на връзка/брак, човек опознава и прозрява себе си. Другият като „учебник по животознание“. Именно това смятам за мощно постижение на този текст.
Да поговорим и за „Серотонин“, винаги ли се стремите да правите постановките различни, да пресичате множество гледни точки и етапи в човешкото съществуване? И защо многогласието е толкова ценно – било в нас или в другите?
Силата на „Серотонин“ не е в множеството гледни точки, а в индивидуалната, интимна и неподвластна на моди на социално изразяване гледна точка. И до днес това ми е един от най-любимите спектакли, в които най-директно се изразявам по неща, които ме вълнуват.
Дойде ред и на „Частици жена“, за мен поредната ви изключителна постановка! Колко частици има в една жена и кое е най-предизвикателното в този калейдоскоп от мисли, чувства, преживявания, болки? Кое най-силно привързва един мъж към една жена?
Клише е, че в една жена има необятни пространства, но е вярно. Пиесата на Ката Вебер го доказва по един нов начин – макар и с нескрито доминираща женска гледна точка, тя също говори интимно за съвременния човек. Мисля, че я доказахме на сцената безкомпромисно с чудесния екип.
Разкажете ви как протича ваш хубав и не толкова хубав ден?
Нямам типичен ден, било то хубав или не толкова хубав. Специфичното на моята работа, че на всеки на два месеца сменяш мястото, хората, настройката и работното време. Съответно и дните са ми различни.
Коя е последната книга, която ви направи огромно впечатление?
В момента чета паралелно последните романи на двама съвременни френски автори – Карер и Бегбеде. Но истината е, че след книгата „Унищожение“ на Уелбек, която излезе на български преди година, нищо в художествената литература не ми е правило огромно впечатление.
Върху какъв проект работите в момента?
В момента репетирам със студентите от класа на проф. Пенко Господинов пиесата „Дон Жуан се връща от война“ – преработка на Дънкан Макмилън на модерната класика на Хорват. Премиерата ще е края на септември в НАТФИЗ. Като цяло ни очаква едно много силно и осъзнато поколение от млади артисти.
