Нина Александрова
Геният Ремарк е роден на 22 юни 1898 година в Оснабрюк, Германия. Израства в работническо семейство и е кръстен Ерих Паул Ремарк. Пише под псевдонима Ерих Мария Ремарк – Мария е фамилното име на майка му. Първите си творчески стъпки прави още на 16 години – стартира с есета, стихотворения и разкази.
Войната
В разгара на Първата световна война Ремарк навършва 18 години и е мобилизиран в армията. През юни 1917 година е изпратен на Западния фронт в региона на Ам Лангле във Френска Фландрия в състава на Втора гвардейска аварийна дивизия, а по-късно е трансфериран в Западна Фландрия в региона на Торхаут и Хаутхьолст. Ранен е от шрапнел в левия крак, дясната ръка и врата и е настанен във военна болница в Германия, където остава до края на войната.
От библиотекар до търговец
Ремарк довършва образованието си за преподавател и започва работа. По това време приключва романа си „Мансардата на бляновете“, направил го известен. През следващите години работи като библиотекар, търговец, публицист и редактор. Първата му платена работа, обвързвана с писане, е на създател на механически текстове за производителя на автомобилни гуми „Континентал“. Като редактор на хановерския рекламен вестник „Ехо континентал“ Ремарк пътува до Италия, Швейцария, България, Турция.
За няколко седмици написва „На Западния фронт нищо ново“, донесъл му световна слава. Романът е преведен на 26 езика, а през 1930 година е филмиран в САЩ.
В Германия обаче против писателя се надига враждебна вълна – националистическите кръгове го упрекват в „литературно изменничество към боеца от Световната война“. Въпреки това Ремарк написва продължение на романа – „Обратният път“. И тази книга е отхвърлена в Германия.
В изгнание
През 1933 година националсоциалистите изгарят публично „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“, като твърдят, че писателят оказва помощ на френски евреи и че същинското му име е Крамер (Ремарк – наобратно). Отнемат на писателя немското поданство и той отива в Париж, а през 1939 година емигрира в Америка. Там се сближава с Лион Фойхтвангер, Бертолт Брехт и актрисата Марлене Дитрих.
Марлене Дитрих
View this post on Instagram
Писателят и легендарната Марлене имат възхитителен любовен роман, който не е продължителен, но за сметка на това – много емоционален. Ремарк се измъчва от непостоянството и „хладното величие“ на Марлене, но въпреки това нарича актрисата „неповторимо вдъхновение“. Той признава, че благодарение на тази любов написва романа си „Триумфалната арка“, в който прототип на главната героиня е Марлене Дитрих. Книгата излиза през 1948 г. и донася на автора си голям международен успех. Екранизирана е два пъти – през 1948 година с Шарл Боайе и Ингрид Бергман в главните роли, и през 1985-а – с Антъни Хопкинс и Лесли-Ан Даун.
Марлене Дитрих и Ремарк се разминават в живота, но днес от писмата на писателя до актрисата, разбираме повече за тази изпепеляваща любов. Издателят на писмата – В. Фулд – пише: „Пред нас е последната велика история на любовта на XX век. Любов – грандиозна илюзия, пълна с лъжи и самозалъгване, но искряща отвътре като бенгалски огън, с образа на Ремарк“.
Критиката окачествява писмата като литературен шедьовър. Ето откъси от тях:
„Мила! Ангел на прозореца ми! Светла мечта! Аз никога повече няма да ругая, когато ти пожелаеш да избягаш от болния от ишиас старец. Златна моя, с малки устни и очи с цвета на морските вълни, обещавам никога повече да не ти се сърдя заради проклетата копринена завивка, за която се закачват палците на краката ми. Обличаш ли се топличко, като излизаш навън? Грижи ли се някой за теб, работливке моя?…Ние ще отидем с теб в най-голямата сладкарница, и аз ще ти поръчам какао и огромна порция ябълков пирог…“ /25.11. – 07.12. 1937 г./
„Мила моя, надарена от Бог, когато по цял ден лежа в постелята, и когато всичко вече е прочетено, ме връхлитат куп спомени, свързани с теб. Мисля, че те ни бяха като подарък един на друг, и то в най-подходящото време. Ние до болка се нуждаехме един от друг. Ние имахме твърде много минало и съвършено никакво бъдеще. И не го и искахме. Надявахме се на такова навярно само понякога – може би през нощите, когато животът прилича на съновидение!..“ /Париж, 23.12. 1937 г./
„Искам да бъда близо до теб, и повече нищо не ми е нужно. Ти трябва да знаеш, какво искам аз. И не трябва да се страхуваш от нищо. Ти трябва да си уверена, че аз винаги ще бъда с теб, и в твоя живот никога повече няма да има самота. Аз не умея да бъда утешител – в това не съм ловък с думите. Но аз съм способен на нещо друго, на което преди не бях: аз съм способен на любов – и в този миг, в който написах това, ми стана ужасно срамно, защото прозвуча високопарно, а не трябваше. Но ще оставя всичко такова, каквото е, защото благодарение на теб аз станах способен на това!..“ /11.12. 1938 г./
Последни години
В емиграция Ремарк издава още 10 романа, измежду които особена известност придобиват „Трима приятели“, „Време да се живее и време да се мре“, „Черният обелиск“, „Нощ в Лисабон“ и посмъртно излезлият „Сенки в рая“. Книгите му са преведени на 58 езика.
През 1947 г. писателят получава американско поданство, а след войната се установява в Швейцария, където живее до смъртта си през 1970 година. Напуска този свят на 72-годишна възраст в Локарно. Погребан е в гробището на прилежащото градче Ронко, край брега на езерото Лаго Маджоре, където са и тлените останки на жена му, холивудската актриса Полет Годар – някогашна брачна половинка на Чарли Чаплин.
Полет Годар
View this post on Instagram
Полет и Ерих Мария Ремарк се срещат късно – през 1951-ва година, когато тя е почти на 40. Ремарк е женен и в тежка депресия след раздялата си с Марлене Дитрих. Полет буквално раздвижва въздуха около него и го спасява от депресията. Всъщност, романът на Ремарк с иносказателното заглавие „Време да се живее и време да се мре“, е написан за нея.
През 1957-а Ремарк официално се развежда със съпругата си Юта и се жени за Полет. През 1963-та година писателят получава инсулт, докато Полет е на снимки в Италия. Докато той се възстановява в Швейцария, а тя е принудена да пътува заради работата си, двамата си пишат дълги и романтични писма. Последните две зими от живота на Ремарк двамата прекарват заедно в Италия. След серия от сърдечни удари, Ремарк умира. Марлене Дитрих изпраща рози за погребението му, които Полет демонстративно отказва да положи на гроба на съпруга си.
След смъртта на Ремарк актрисата се заема с издаването на неговите текстове и поставянето на пиесите му. Прави това всеотдайно години наред, докато през 1975-а не я покосява болестта – емфизем и кожна меланома, които загрозяват и състаряват някогашната красавица. Полет е напълно съсипана – става различен човек – изпада в депресия и започва да пие. Постепенно разпродава едни от най-ценните картини и вещи от колекцията на Ремарк. Стига до опит за самоубийство.
Революция в писането
Писатели като Хемингуей и Ремарк внасят нов елемент при изобразяването на темата за войната. Снети са романтическите ѝ покрови като един високопатриотичен повик, като геройство, като живот, отдаден за родината. Хемингуей и Ремарк показват другото лице на войната, нейните ужаси и безсмислие – това, че мъртвите и загиналите на бойното поле не знаят нищо и не могат да се радват на това, че техните родини са спечелили войната или да страдат, че са я загубили. Този нов подстъп към военната тема се оказва необикновено перспективен и става причина тези двама забележителни писатели, с много сходни биографии, да се окажат сред най-четените, най-обичаните, най-популярните, най-превежданите романисти на ХХ век.
Прочетете още:
