Едно време, преди далечната 1989 година – далечна и като времеслучване, и като времеубежище, постоянно си пишехме писма с разни непознати другарчета. Понякога кореспонденцията продължаваше дълго, друг път се разменяха по 1-2 писма. Разменяхме си снимки, разказвахме си един за друг и всеки ден проверявахме пощата дали не е дошло ново писмо. Старателно отлепвахме марките от пликовете и ги събирахме в албуми… Идилична картина! От съвременна гледна точка, този свят изглежда утопичен. Само с една малка подробност… поставен и в утопия, човек има мечти, има битки, стълпотворения от хиляди идеи и малки теории за големия взрив.
Светът на малкия човек през призмата на социализма – оттук тръгва, разгръща се, завърта се на 180 градуса и пак се прибира в една паралелна вселена – „Писмо до съветско другарче“, моноспектакъл на актьора Александър Валериев. Постановката е на безкрайно талантливия Николай Гундеров, който е и автор на текста заедно с Димитър Събов. Творческият център на режисьора и актьора Гундеров е малкият човек, но това, разбира се, е тема за друг текст (или текстове).
Представлението „Писмо до съветско другарче“ е създадено по мотиви от пиесата им „Хористи“, отличена през 2014 година с Голямата награда в конкурса „Нова българска драма“ на театралния фестивал в Шумен. „Това е може би първата българска комедия след ‘89-а година, в която жителите на Народна република България са събрани в една класна стая, а смехът на глас не води до намаляване на поведението.
„Писмо до съветско другарче“ може да се нарече един лист, който отправяме към нашето детство. В един плик ние сме се опитали да съберем своя детски живот – може би на поколенията, раснали през 80-те години, но и не само. В това представление сме се опитали не толкова да реконструираме някакво историческо време, а по-скоро да направим една своя лична фотография на емоционалното време на детството, което може би ще покаже и по-голямата картина на историята“, споделя Николай Гундеров.
Александър Валериев изпълнява много образи – на Майката, която винаги се грижи, дори и за неща, за които не си е и представяла, че ще се грижи, на Бащата, който се е позиционирал по философски удобно над нещата, за да се запази и отгледа децата си в определена партийна система, на Брата, който понякога служи и за боксова круша, на Директора, който се гъне на всякакви ъгълници, за да угоди на властта, на Литераторката, която винаги е на ръба на пропастта между творчеството и живота, на Бай Пенко, който разби сърцето ми на зрител, който дори излетя и на Луната, за да бъде част от съвремието си, за да съзидава, на Председателя, който бих могла да оставя без коментар, тъй като е добре познат на хората, дори в съвремието ни, на Чехкинята, донесла екзотика в мъжкия свят на българина, на Германката, затвърдила екзотиката в юмрук и, разбира се, на Пионерчето Петър – нашата по детски направена холограма – емоционална, хипнотична, витална, жизнеутвърждаваща.
Разбира се, представлението е и върволица от въпроси, каквито имаше по времето на социализма и които биха звучали сюрреалистично днес, ако се поставят в което и да било училищно пространство – Кой изяде плодовете за натюрморта в часа по рисуване? Ще се справи ли учителят по военно дело с изобразителното изкуство, пеенето и физическото възпитание в един учебен час? Какво да правим с мутирането на гласа, когато сме влюбени? Кой отличник от нашето училище ще бъде изпратен на Луната? Как се прескача Берлинска стена с трамплин? Колко дълбоки чорапи трябват, за да пренесем западна музика през границата? Може ли без партньор в свободната борба? Кога ще пуснат татко от отрезвителното? По какво си приличат любовта и асансьорът? Чисто минало означава ли сигурно бъдеще? Защо бащата на Дианчето яде електрически крушки и свири на акордеон с един пръст? Смешни ли са вицовете за милиционери? Помагат ли светещите гъби срещу спирането на тока? Кой ще пее на международния фестивал „Златната пчеличка“? И как в един пощенски плик да влезе цялото ни детство?
И ако успеем да си отговорим на тези въпроси, със сигурност ще си зададем още толкова. Но най-вече ще видим 40 години от историята на България, събрани в 2 часа. За да се завъртим на 180 градуса в една паралелна вселена и да помислим за утрешния ден. С усмивка, разбира се.