Нина Александрова
В живота на всеки вероятно идва момент, когато родителите ни все повече се превръщат в наши деца, объркани са, безпомощни, в плен на деменцията. Постановката „Бащата“ на режисьора Диана Добрева, базирана върху пиесата на французина Флориан Зелер, още в началото не оставя съмнение, че ще ни завладее с дълбочина, а повечето ѝ въпроси и дилеми ще са буца в гърлото.
Ролята на остаряващия и губещ паметта си Андре вече от години се играе на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ от големия Владо Пенев. В кожата на своя персонаж, с двайсетина години по-възрастен, актьорът спира дъха ни с изпълнение. Титанично, обрано, феноменално! С помощта на добре измислената сценография на Мира Каланова постепенно все повече детайли от света на Андре се изличават, всекидневието му лека-полека се „опразва“, докато съзнанието му се изчисти и заприлича на белите стени на болнична стая. През погледа на главния герой събитията се деформират, минало и настояще се разбъркват, близките хора се подменят с непознати. Вплитат се страхове и капризи на един болен човек, който има нужда от помощ, но без да го осъзнава.
Болката е дълбока, поглъщаща, когато губим родителите си в смъртта или деменцията. Затова интонациите са много интимни, а актьорите са снабдени с дискретно скрити в костюмите им микрофони – така всяко вдишване, издишване или преглъщане се чува отчетливо до последния ред, а ефектът на притихналата зала още повече подчертава сюжета и заложените пластове. Андре постепенно губи себе си в собствения си водовъртеж от спомени, мисли и емоции. Образът му е многопластов, преминаващ през различни спектъри на човешката душа, като щастие, тъга и дори на моменти – еуфория.
Останалите актьори, които влизат в по два образа – един според реалността, друг според виденията на Андре, също са блестящи, забележителни. Дъщерята Ана – Радина Кърджилова се отличава с дискретна загриженост и тиха мъка по заотиващия си най-близък човек. Ярко характерна е Теодора Духовникова, която с няколко ефектни щриха очертава същността на гледачката Лора, фиксирала се във формулите на любезността, но способна и на невъздържан смях, окуражаващ фантазиите на Андре.
Мекотата на Мария Каварджикова, а след това – ту стаената, ту избухваща заплаха на Юлиан Вергов и младия Константин Еленков – те са останалите персонажи в света на Андре, който често става и враждебен. „Бащата“ ни кара да се запитаме на какво сме готови, и на какво не, когато нашите най-близки хора престанат да бъдат себе си. И възможно ли е моралният ни компас наистина да ни покаже посоката в такива случаи?
„Бащата“ разгръща пред нас граничните състояния в живота ни. Загубата на разсъдък, който губят, според статистиката, 30% от възрастните хора по света, проблем, който засяга не само тях, но и децата и хората, които се грижат за тях. И не мога да не си задам въпроса – До каква степен животът е неприкосновен? До каква степен остава такъв до края?
