„Сто години самота“, която направи Маркес безсмъртен

„Сто години самота“ определено увековечава Габриел Гарсия Маркес. Това е първият му роман. Започва го още на 17 години, под заглавието „Къщата“, но бързо зарязва писането, защото всичко му се струвало, че отнема доста време. „Оттогава не съм спрял да мисля за този роман, да търся по-ефикасна форма на разказа, да се опитвам да го видя в завършен вид“, споделя Маркес. 20 години по-късно казва, че първите редове не се различават по нищо от онези, които написал в началото. „Това ме кара да мисля, че когато имаш някаква история, която те преследва непрестанно и назрява в главата ти дълго време, е най-добре още в деня, в който се задава експлозията, да седнеш пред пишещата машина и да започнеш да пишеш. Иначе съществува опасност да обесиш жена си“, споделя в неговия стил колумбийският гений.

Не е тайна, че именно съпругата му Мерседес е тази, която изпраща ръкописа на издателството – в два отделни пакета, защото така излизало по-евтино. В едно от редките си интервюта Мерседес разказва, че не искала да прочете нито ред от „Сто години самота“, преди книгата да е изцяло завършена. Когато романът излиза и първият екземпляр пристига в дома на Маркес, тя се настанява удобно в леглото и започва да чете: „Габито седна до мен, той искаше да види как ще реагирам. А аз направо изяждах страниците. Тази лакомия ме накара да препрочета книгата още два пъти – и да призная, че това е най-добрата творба на мъжа ми“.

За да работи над него, авторът е продал колата си, а семейството му купува храна на кредит. Пратката съдържала 490 печатни страници, за които чиновникът искал 82 песос. Мерседес успява да изрови от портмонето си само 50, а мъжът й кара човека зад гишето да „отнема листове като резени бекон“, докато сумата се окаже достатъчна. Двамата се прибират у дома, залагат радиатор, сешоар, пасатор, а после се отправят отново към пощата и да изпратят втората част от ръкописа.

„В детството и младостта си аз много фантазирах, съчинявах, измислях си събития и несъществуващи приятели, признава в интервю вече зрелият писател. „Искаше ми се да направя живота по-интересен, да го оцветя в ярки цветове. Заради това ми се караха, наричаха ме лъжльо и бърборко. Само дядо никога не осъждаше моите фантазии“. Когато Габриел е на 8, дядото му умира и малчуганът отива да живее с родителите си, които са му съвсем чужди. По-късно един от най-близките му хора – изповедник и читател, все пак става неговата майка – Луиса, „благовъзпитана красавица“ по думите му, която пресъздава като героинята Сантяга от „Хроника на една предизвестена смърт“.

„Сто години самота“ излиза на книжния пазар през 1967 година. Оттогава насам романът постоянно се преиздава – и постоянно чупи всички издателски рекорди. През 1971 година Маркес вече е световно известен, но това не го прави особено щастлив, дори разказва в една своя статия за страданията, които славата причинила на брат му. „Бих искал да съм пианист в Цюрих“, споделил той веднъж – „Един ден в паузата между два влака се скрих от снежна буря в един пианобар в Цюрих. Там един мъж свиреше на пианото в полумрака, а малкото клиенти бяха предимно влюбени двойки. Тази нощ си казах, че ако не бях станал писател, би ми се искало да съм на мястото на онзи мъж в бара, който свиреше без никой да вижда лицето му, но успяваше да накара влюбените да се желаят още по-силно.“

„Сто години самота“ има такъв невероятен успех, че от всички краища на света отрупват Маркес с награди. През 1971 година той споделя следното пред венецуелския журналист Армандо Дуран: „По-добре да бях умрял. Най-лошото, което може да се случи на човек, който не умее да се справя с литературния успех, и то на континент, който не е свикнал да има успешни автори, е да напише роман, който се продава като топъл хляб.“

Книгата се продава действително като топъл хляб – и то по целия свят. Превръща се в класически текст на магическия реализъм, характерен за латиноамериканския литературен бум през XX век. Но това отблъсква Маркес, плаши го и го кара да заживее в усамотение: „Отказах да се превърна в спектакъл, отвращавам се от телевизията, литературните конгреси, конференциите, интелектуалния живот. Направих опит да се затворя между четири стени, на километри от читателите“. Маркес отказва да получи литературни награди, присъдени му в Италия и Франция. Аргументът му е – „защото и това ми се струва лъжа“, „по това време исках да се посветя единствено на песните на Ролинг Стоунс, на кубинската революция и на четирима мои приятели“.

През 1982 година Маркес получава Нобелова награда за литература. „Нобелът ме състари“, споделя обаче той, а съпругата му Мерседес казва: „Нобелът беше кулминацията на цялата бъркотия“.

Бъркотията обаче носи удоволствие, утеха и творческо съзерцение на милиони читатели по света. Или както казва Маркес: „Животът не е това, което си преживял, а това, което помниш, и това как разказваш за него“.