Нина Александрова
Капсула на времето е своеобразно писмо за бъдещето. То представлява послание, сложено в метална капсула, запечатано и обикновено поставено в земята, с надпис отгоре с датата, на която да се отвори. Често съдържанието на капсулата се пази в тайна. В СССР на няколко места пионери през 1960-те поставят капсули на времето, в които описват мечтите и представите си за 2000 година.
За мен Северна Корея е като своеобразна капсула на времето. Тоталитарният режим, който е капсулирал страната от десетилетия, трябва да ни служи като пример и да ни напомня винаги – и не само на нас, но и на бъдещите поколения, какво не трябва да се случва.
27-годишната Йонми Парк се ражда в Северна Корея, но успява да избяга оттам. Как се случва това, разбираме от биографичната й книга – „За да живея“. Из страниците се усещат страхът, бедността, масовият глад, жестокостта на режима. Защото чичото и бабата на Йонми умират от глад, а подобни трагедии има във всяко семейство. В борбата си за оцеляване хората са принудени да се хранят дори с насекоми или дребни цветчета по полето.
На 13 години Йонми успява да избяга заедно с майка си в съседен Китай, Южна Корея, Европа и накрая САЩ. Оттогава насам тя разказва пред света за чудовищните условия на живот в комунистическа Северна Корея. На 9-годишна възраст момичето било принудено да присъства на публичната екзекуция на майката на свой познат. Прегрешението на жената се състояло в това, че тайно гледала холивудски филм. „Не ни беше позволено да носим каквото искаме, не ни беше позволено да пеем, не ни беше позволено дори да мислим“, разказва Парк. Като дете тя вярвала, че държавният ръководител има божествен произход и дори може да чете мислите й. Обожествяването на диктатора – първо Ким Чен Ир, а от 2011 насам Ким Чен Ун – е нещо напълно нормално за подрастващите. „Когато бях малка, нямах представа, че сме изолирани от света, нито пък знаех, че отправям молитвите си към един диктатор“, казва години по-късно Йонми. Северна Корея е единствената страна в света, в която хората биват екзекутирани, защото са водили неразрешени от властите международни телефонни разговори.
Днес Йонми живее в САЩ, където следва и се ангажира в защита на човешките права. Младата жена обвинява режима в Пхенян, че осъжда народа си на глад, докато в същото време дава милиарди долари за разработването на атомни оръжия.
От книгата разбираме, че единственият шанс на жените от Северна Корея – да оцелеят, ако са успели да избягат, е проституцията. Много от тях биват прекарвани през няколко канала на сводници, за да достигнат в Китай, където севернокорейките попадат в мрежите на дилърите. Да се преселиш в Южна Корея е мечта за всеки, който е живял в Северна Корея. Причината е, че след десетилетия войни Южна Корея се развива с бързи темпове, а стандартът на живот е винаги висок, защото тя попада под опеката на САЩ. За разлика от Северна Корея, която е под крилото на СССР. Борбата за надмощие между двете големи световни сили разделя една страна, а хората й имат диаметрално противоположен стандарт на живот. Парк говори и за Китай и как там нещата са доста различни от това, което си представяме, защото най-големият снабдител на трафик на севернокорейци е именно Китай.
Статистиката сочи, че над 50 000 севернокорейци работят при тежки и дори нечовешки условия в над 40 държави по света. А според изчисленията на ООН – КНДР получава годишно между 1,2 и 2,3 млрд. долара от това, че изпраща работниците си в чужбина да извършват тежък физически труд във ферми или във фабрики. Учените го описват като „съвременното робство“.
