„Сватби в къщата“ – поезия на бруталното всекидневие

Има градове, които сякаш подканват императивно към писане. Не просто с колоритната си фасада, а с пластовете история, които съдържат в дишащата си плът. С противоречията, с хрониките на възходите и паденията, и с безбройните човешки съдби, вече събрани в литературни шедьоври.

Прага е такъв град. И разбираш, че си го опознал истински, когато успееш да надникнеш зад „пощенската картичка“, която представлява сега, отвъд туристическата атракция, която на моменти превръща някои кътчета в умален Дисниленд.

Прага – онзи град, вдъхновил толкова златни пера, може да бъде разгадан истински само през неговата история и през книгите, уловили многоликото му, живо лице. Именно по този начин, с всички свои ракурси, кривини, с очарованието и грозотата си, той присъства в романа „Сватби в къщата“ (ИК „Колибри“) на изключителния Бохумил Храбал.

Като казвам „изключителен“ имам предвид точно това негово писателско качество, превърнато едва ли не в запазена марка – умението му да опоетизира живота във всичките му дори ужасни всекидневни детайли, да открива смисъл и повод за чудо в уж незначителни парченца от битието. Делничното става някак магично, а посредством конкретни човешки истории – на хора без никаква претенция за герои – успяваме да „прочетем“ и цялата комплексна, дори жестока епоха, да я усетим някак интимно през малките наративи в романа.

Да кажа, че просто харесвам писането на Храбал, би било крайно недостатъчно и неслучайно пиша това книжно ревю – по принцип се спирам на една от 3-4 прочетени книги. Вярвам, че човек трябва да отразява конкретни произведения само в случаите, в които наистина има нещо важно за казване – иначе този тип рецензии се превръщат в нещо като литературен дневник на всичко прочетено. Но Бохумил Храбал (1914-1997) не просто изпъква сред множеството представители на централноевропейската литература, той е признат за класик още приживе в родната Чехия. И въпреки всички дисидентски прояви и полемики около личността му, получава редица национални и международни награди.

Ако вече сте чели „Строго охранявани влакове“ (или поне сте гледали филма на Иржи Менцел) и ако сте въздишали с глас, прелиствайки „Прекалено шумна самота“, то със сигурност знаете каква магия на всекидневието и колко спотаена в езика нежност може да очаквате от „Сватби в къщата“. Едно от мощните оръжия на Храбал е именно способността му да пресъздава драматични събития без.. драма! В случая обаче имаме и литературно-биографичен бонус: всъщност авторът разказва историята на запознанството си със своята бъдеща съпруга Пипси през 50-те години, но от нейната, женска гледна точка. Мъжкият „глас“ обаче не се губи, в това ви уверявам напълно, а контекстът, в който се развива тази толкова човешка история, е на моменти чудовищен, но винаги причудливо красив.

Ако пък за пръв път посягате към Бохумил Храбал, то „Сватби в къщата“ ще бъде едно стремително въведение в неговия литературен и житейски свят. В случая елементите на автофикция са очарователни, а дори големият Фелини е направил следното признание: „Изкуството е винаги автобиографично. Дори да направя филм за филе от морски език, той пак би бил за мен.“

И защото винаги си тръгвам от хубавите, „вкусни“ книги, с някой любим цитат, в случая ви споделям следните редове:

„Щом се показваш пред хората като наръфана кифла, те ще се държат с теб като с наръфана кифла… Постарай се заради самата себе си да се показваш пред хората като парижка торта с бита сметана.“

Звучи жизнеутвърждаващо и адски актуално, нали?