Роджър Уотърс – човекът зад Стенатa

Джордж Роджър Уотърс е английски музикант, основател на легендарната прогресив рок група Pink Floyd. В нея Роджър е концептуален лидер и основен текстописец, а с изумителния си талант успява да запише едни от най-добрите албуми в историята на рока. Уотърс е силен характер и смел човек, а повече за това може да прочетете в биографията му. Дейв Томпсън проследява в детайли съдбата на една жива легенда – Роджър Уотърс!

В биографичната книга „Роджър Уотърс – Човекът зад стената“ е разкрита борбата на рок-идола най-вече със себе си и всички тухли, които животът му трупа по пътя към успеха. За някои той е лицето на класическите Pink Floyd. За други той е създателят на един от най-великите албуми на рока. Смятан е за един от най-оригиналните текстописци от едно поколение, което буквално прелива от таланти. Роджър Уотърс обаче остава загадка за мнозина – рок звезда, която бяга от звездния статут и се бунтува срещу него.

Книгата е първата пълна биография на легендарния музикант. В нея Дейв Томпсън проследява живота на едно от най-важните имена на британския рок от следвоенна Великобритания до множеството войни, които той самият води не само със себе си, но и с останалите членове на Pink Floyd, музикалната индустрия и Маргарет Тачър. Включва ексклузивни интервюта с журналисти, приближени на великия рок музикант и със самия Уотърс. Проследява пътя му от детството, през пускането на първия британски сингъл на Pink Floyd, до соловата кариера на Уотърс.

Уотърс, раздвоен между охолния живот, който печалбите от продадените албуми на Pink Floyd му носят, както и Уотърс, опълчен срещу цялата музикална индустрията – първата изчерпателна биография за живота на създателя на една от най-великите банди на всички времена представя всички негови лица, прецизно отсявайки истината от слуховете.

Откъс от книгата:

„Самият Уотърс се чувства раздвоен – от една страна, се наслаждава на разточителния живот, който успехът на Pink Floyd му позволява да води, но от друга, ненавижда компромисите, които този успех изисква от него – раболепниченето в индустрията, задоволяването на очакванията на публиката и справянето със самата публика.

Може би Уотърс съжалява за онова свое избухване, което се е превърнало в нещо като легенда, когато на този последен концерт от турнето се изплюва в лицето на един особено ентусиазиран фен. Но едва ли съжалява повече, отколкото за натрупалите се фактори, които го провокират да направи подобно нещо.

Уотърс е изморен от безкрайните китарни сола и продължаващите цяла вечност ексцентрични клавирни изпълнения. Писнало му е да определят музиката му като „спейс рок“ и ненавижда факта, че слушателите му се опияняват и дрогират от атмосферата на музиката му, вместо да се надигнат под съпровода на текстовете му и да сринат обществото със земята.

Уотърс никога не е принуждавал хората да правят нещо, което е смятал, че е най-добро за него. Той е искал от тях да правят това, което е смятал, че е най-добро за музиката. Уотърс е човек, който ненавижда мързела и не понася нагласата „абе, става“, която много хора, веднъж яхнали вълната на успеха, споделят. Личните му стандарти са толкова високи, че дори само намекът да се поеме по по-лесен и пряк път за него е целенасочена обида. Нима е много да иска от другите да дават всичко от себе си?“

„Всички имахме възможност да творим колкото си искаме – разказва Уотърс. – Никога на никого не съм казвал: „Недей да твориш, не ти искам идеите“. Отчаяно желаех всички в групата да допринасят за нея колкото се може повече. Проблемът беше, че на Ник въобще не му се занимаваше, а Дейв и Рик не бяха особено плодовити творци. Така че… аз, като по-идеен, трябваше да запълвам празнините и да създавам продукция – което и правех и продължавам да правя, очевидно е“.