Измамният живот на възрастните

В нейните книги винаги има жена с неаполитански произход, която познава добре диалекта, образована е, отдавна живее далече от Неапол и има сериозни причини да усеща неаполитанския като език на насилието и неприличието. Всички мъже в творбите й са подли, но тласкащи към живот. Това признава самата италианска писателка Елена Феранте, а поредната й книга – „Измамният живот на възрастните“ не прави изключение.

Героинята Джована, изживява детството си в розов балон – красива къща, подреден квартал, перфектно семейство. Идва моментът, когато балонът се спуква, а въпросите за нея самата не спират: „Коя си ти? Добра или лоша? Какво е семейството ти?“. В къщата Джована трябва непрестанно да се доказва и да се харесва на родителите си, което означава да крие себе си и да лицемерничи. Именно лицемерието е същността на живота на възрастните, в който децата толкова много искат да участват и който репетират в игрите с кукли, коли и други детски адаптации към живота на по-големите.

Съзряването

С натрупването на реален житейски път героинята на Феранте усвоява лъжата и постепенно се приучва да живее с нея. Повратната точка в нейното битие е осъзнаването, че цялото й семейство и история (още отпреди нейното раждане), е изтъкано от лъжи. Сюжетът поставя един-единствен въпрос: „Къде един млад човек да търси смисъла, ако всичко, до което се докосне, е илюзорно?“ Джована е изгубена и никъде не се чувства истински у дома си, затова саморазрушителният й младежки бунт е съвсем логичен. И като всеки млад човек, може да разчита само на интелекта и интуицията си, когато човек има право на неограничен брой грешки. Колко ще си блъска главата в стената, зависи само от нея. Учи се да мисли, да чувства и да поема отговорности, за да създаде себе си, както реши, най-вече – не оправдавайки нечии очаквания.

Съзряването почти винаги е трудно. „Като малка бях лъжкиня и често ме наказваха заради моите лъжи. На около 14-годишна възраст, след много унижения, реших да порасна и да не лъжа повече. Но лека-полека открих, че докато моите детски лъжи бяха упражнения на въображението ми, възрастните, толкова противящи се на измамите, лъжеха себе си и другите по естествен начин, сякаш лъжата беше основният инструмент, с който да осмислят себе си, да се изправят срещу другите, да се покажат на децата си като авторитет. Част от това юношеско впечатление подхрани историята на Джована“, обяснява идеята на книгата Феранте.

Обсебванията правят по-бедна идентичността ни

В този свят – на съзравянето, където има толкова много светове, пластовете в личен план никога не са еднозначни. „Да си тръгнеш, не означава да предадеш своите корени. Даже трябва да си тръгнем, за да може да определим корените си и да ги поставим в основите на нашето израстване. Като се скитаме, превръщаме нашите тела в претъпкани складове. Новите материали натежават върху първоначалните, променят ги, сливайки се с тях, смесват се. Ние самите се люлеем между разнообразни начини на поведение, като понякога обогатяваме нашата идентичност, понякога я правим по-бедна посредством обсебванията“, убедена е Елена Феранте.

Възелът, който стяга героите

Книгите й не са малко. Продължава да пише…“Що се отнася до героите – те стават кухи, ако не им дадеш възел, който ту ги стяга, ту ги разхлабва – една връзка, която би искала да се скъса, обаче трае“, убедена е италианската писателка. А юношеството е перфектният възел – период, пълен с гръмотевици, мълнии, бури и корабокрушения. Разплитащ и затягащ всеки.