Нина Александрова
„Другото време“ e втората стихосбирка на Нели Станева. Книгата проследява вътрешното, човешкото време, което, отричайки смъртта, вечно се разминава и с живота. А понякога е и щастие в чиста форма. За някои е безвремие, за други – въпрос на житейски баланс. Със сигурност в стиховете ще откриете и двете. Усеща се, че редовете са плод на дълго мислене, писане, дълго живеене. Те са преход – от ежедневното до небесното и обратното, и обратното – от онова време към другото време, сегашното.
Книгата е монолог, диалог, дълбока изповед. Това е книга за началото и края, тя разказва как битът се вмества във вечното и как вечното непрестанно оживява и се въплъщава в ежедневното, защото човек съществува едновременно и в двете времеви състояния. Това се усеща само от онези, които имат вяра, ум, съвест и способност да преодоляват преходното.
Книгата е създадена с вещина, страст, вдъхновение и разум. Стиховете на Нели Станева са чувствени изблици, но и тайнописи на съкровена изповед. Те очертават както тематичния кръгозор, така и космогоническата свързаност на човека с всичко онова, което наричаме безкрайност. През нея времето прелита, описвайки кръг, който приема очертанията на човешката душа и нейните сезони. А словосъчетанията на Нели Станева са изключителни, защото откриваме и „ядосани облаци“, и „гладни настроения“, и „забити в петите ни сънища“, и „самотата на Бог“, защото „сърцето приютява само кораби“, нали?
За автора:
Нели Станева е родена през 1983 в Сливен. Завършва английска езикова гимназия и бизнес администрация в Германия. Част от литературната школа към читалище Зора, Сливен и творческа академия Заешката дупка, София. Има публикации в Литературен вестник, сп. „Съвременник“, „Жената Днес“, DICTUM, сп. „Артизанин“, сп. „Текстил“ и др. Нели разделя времето си между Швейцария и България, между поезията и прозата, между книгите и новите технологии.
Откъс от книгата:
Genius Loci
Има такива места
по силната мускулна
плът на земята,
има такива места,
където врабците са толкова
крехки, че трудно летят,
и тухлите ронят се тихо,
където и бог недочува,
а иначе същите дивни сезони,
които рисуват картини,
тук бавно убиват. Убиват.
Висят по вратите хербарии
от тъжни лица. Но така e.
Има много такива места.
Със влажни липи и мусони,
пластмасови столове
и скрити във джоба лица.
Връхлитат от всички посоки.
Ти вдигаш ръка да ги спреш,
отваряш уста и застиваш
наред с куп боклук. Ти, копнеж,
израстък в земята порочна.
Не беше ли
смелост да дойдеш,
смелост
в това сам да се озовеш,
наред с излинялото тревно
и тухлено,
наред със безумното синьо
и слънцето, вятъра, къщите,
да дойдеш, красив и ненужен?
За теб трябва да има
такива места –
разпасани рани в корема
и кучета, лаещи, плачещи.
За тях трябва да има
ритъм, настроен по теб:
напред, тик-так, после обратно
назад. Бъдно минало време,
град в град, тяло във тялото,
където за малко си спрял.
