in

„Другото време“ – безвремие или житейски баланс

„Другото време“ e втората стихосбирка на Нели Станева. Книгата проследява вътрешното, човешкото време, което, отричайки смъртта, вечно се разминава и с живота. А понякога е и щастие в чиста форма. За някои е безвремие, за други – въпрос на житейски баланс. Със сигурност в стиховете ще откриете и двете. Усеща се, че редовете са плод на дълго мислене, писане, дълго живеене. Те са преход – от ежедневното до небесното и обратното, и обратното – от онова време към другото време, сегашното.

Книгата е монолог, диалог, дълбока изповед. Това е книга за началото и края, тя разказва как битът се вмества във вечното и как вечното непрестанно оживява и се въплъщава в ежедневното, защото човек съществува едновременно и в двете времеви състояния. Това се усеща само от онези, които имат вяра, ум, съвест и способност да преодоляват преходното.

Книгата е създадена с вещина, страст, вдъхновение и разум. Стиховете на Нели Станева са чувствени изблици, но и тайнописи на съкровена изповед. Те очертават както тематичния кръгозор, така и космогоническата свързаност на човека с всичко онова, което наричаме безкрайност. През нея времето прелита, описвайки кръг, който приема очертанията на човешката душа и нейните сезони. А словосъчетанията на Нели Станева са изключителни, защото откриваме и „ядосани облаци“, и „гладни настроения“, и „забити в петите ни сънища“, и „самотата на Бог“, защото „сърцето приютява само кораби“, нали?

За автора:

Нели Станева е родена през 1983 в Сливен. Завършва английска езикова гимназия и бизнес администрация в Германия. Част от литературната школа към читалище Зора, Сливен и творческа академия Заешката дупка, София. Има публикации в Литературен вестник, сп. „Съвременник“, „Жената Днес“, DICTUM, сп. „Артизанин“, сп. „Текстил“ и др. Нели разделя времето си между Швейцария и България, между поезията и прозата, между книгите и новите технологии.

Откъс от книгата: 

Genius Loci

Има такива места
по силната мускулна
плът на земята,
има такива места,
където врабците са толкова
крехки, че трудно летят,
и тухлите ронят се тихо,
където и бог недочува,
а иначе същите дивни сезони,
които рисуват картини,
тук бавно убиват. Убиват.

Висят по вратите хербарии
от тъжни лица. Но така e.
Има много такива места.

Със влажни липи и мусони,
пластмасови столове
и скрити във джоба лица.
Връхлитат от всички посоки.
Ти вдигаш ръка да ги спреш,
отваряш уста и застиваш
наред с куп боклук. Ти, копнеж,
израстък в земята порочна.

Не беше ли
смелост да дойдеш,
смелост

в това сам да се озовеш,
наред с излинялото тревно
и тухлено,
наред със безумното синьо
и слънцето, вятъра, къщите,
да дойдеш, красив и ненужен?

За теб трябва да има

такива места –
разпасани рани в корема
и кучета, лаещи, плачещи.

За тях трябва да има
ритъм, настроен по теб:
напред, тик-так, после обратно
назад. Бъдно минало време,
град в град, тяло във тялото,
където за малко си спрял.

КАКВО МИСЛИШ?

2 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Постни лозови сарми

„The Unforgivable“ стана номер 1 в Netflix за броени дни