in

„Другото време“ – безвремие или житейски баланс

„Другото време“ e втората стихосбирка на Нели Станева. Книгата проследява вътрешното, човешкото време, което, отричайки смъртта, вечно се разминава и с живота. А понякога е и щастие в чиста форма. За някои е безвремие, за други – въпрос на житейски баланс. Със сигурност в стиховете ще откриете и двете. Усеща се, че редовете са плод на дълго мислене, писане, дълго живеене. Те са преход – от ежедневното до небесното и обратното, и обратното – от онова време към другото време, сегашното.

Книгата е монолог, диалог, дълбока изповед. Това е книга за началото и края, тя разказва как битът се вмества във вечното и как вечното непрестанно оживява и се въплъщава в ежедневното, защото човек съществува едновременно и в двете времеви състояния. Това се усеща само от онези, които имат вяра, ум, съвест и способност да преодоляват преходното.

Книгата е създадена с вещина, страст, вдъхновение и разум. Стиховете на Нели Станева са чувствени изблици, но и тайнописи на съкровена изповед. Те очертават както тематичния кръгозор, така и космогоническата свързаност на човека с всичко онова, което наричаме безкрайност. През нея времето прелита, описвайки кръг, който приема очертанията на човешката душа и нейните сезони. А словосъчетанията на Нели Станева са изключителни, защото откриваме и „ядосани облаци“, и „гладни настроения“, и „забити в петите ни сънища“, и „самотата на Бог“, защото „сърцето приютява само кораби“, нали?

За автора:

Нели Станева е родена през 1983 в Сливен. Завършва английска езикова гимназия и бизнес администрация в Германия. Част от литературната школа към читалище Зора, Сливен и творческа академия Заешката дупка, София. Има публикации в Литературен вестник, сп. „Съвременник“, „Жената Днес“, DICTUM, сп. „Артизанин“, сп. „Текстил“ и др. Нели разделя времето си между Швейцария и България, между поезията и прозата, между книгите и новите технологии.

Откъс от книгата: 

Genius Loci

Има такива места
по силната мускулна
плът на земята,
има такива места,
където врабците са толкова
крехки, че трудно летят,
и тухлите ронят се тихо,
където и бог недочува,
а иначе същите дивни сезони,
които рисуват картини,
тук бавно убиват. Убиват.

Висят по вратите хербарии
от тъжни лица. Но така e.
Има много такива места.

Със влажни липи и мусони,
пластмасови столове
и скрити във джоба лица.
Връхлитат от всички посоки.
Ти вдигаш ръка да ги спреш,
отваряш уста и застиваш
наред с куп боклук. Ти, копнеж,
израстък в земята порочна.

Не беше ли
смелост да дойдеш,
смелост

в това сам да се озовеш,
наред с излинялото тревно
и тухлено,
наред със безумното синьо
и слънцето, вятъра, къщите,
да дойдеш, красив и ненужен?

За теб трябва да има

такива места –
разпасани рани в корема
и кучета, лаещи, плачещи.

За тях трябва да има
ритъм, настроен по теб:
напред, тик-так, после обратно
назад. Бъдно минало време,
град в град, тяло във тялото,
където за малко си спрял.

КАКВО МИСЛИШ?

2 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Постни лозови сарми

„The Unforgivable“ стана номер 1 в Netflix за броени дни