in

Как се живее в китайско общежитие и къде и защо се пише „Опел Кадет“ в графата с националност

Как студентите в Макао интерпретират мултфилма „Ёжик в тумане“, как си общуват учащи се и преподаватели в американските университети, как се живее в китайско общежитие, как се пътува в индийските междуградски автобуси, кога, ако си гражданин на бивша Югославия, се налага да запишеш като своя националност „Опел Кадет“, за да добиеш легален статут… На тези и още много други въпроси отговор дават пътеписите от Америка, Китай и Индия на българската синоложка Румяна Чолакова. Културно-географските топоси не са назовани със собствените им имена, но са лесно разпознаваеми.

В своите текстове за Китай тя неведнъж казва, че, попадайки там, осъзнава, че не може да разбере тази страна. Че не може да разбере какви точно са разликите между източната и западната култура. По някакъв начин авторът предава това свое объркване, което кореспондира дори и с илюстрациите в книгата, на Анжела Минкова, показващи малкия човек, пътуващ със своето вързопче в опит да проумее, да различи очертанията на чуждите места, на които е попаднал.

“Бидейки ограничени в нашия социалистически свят, почти всички сме си създавали едни образи на Запада, които са, меко казано, идеалистични. Всяка държава е многопластова, многопланова. А ние всичко, което ни липсваше тук, сме го прехвърляли оттатък, без да мислим изобщо, че там има някакви също доста нелицеприятни неща. И в този смисъл идват и разочарованията“, разказва Румяна Чолакова.

„Може би индийският разказ се е получил толкова смешен, защото аз съм се смяла сама на себе си и на собствените си идеализирани представи за мистичния Изток, за духовността, която свети там. Това съм тръгнала да търся, отивайки в Индия, и реалността ме шокира. Защото това беше моята първа среща с третия свят, която ме уплаши. Тогава си дадох сметка, че ние наистина сме били втори свят, не сме били първи, но не сме били и трети“, убедена е писателката.

Един от най-важните изводи от книгата е, че „и оставането е хубаво“ и че „много трудно е да намериш близост надалече“. Последният разказ е именно трибют към оставеното и пропуснатото тук – като „тук“ винаги е мястото на изначалния и мечтания дом, към който винаги се връщаме. Защото из редовете четем: „Пътувайки, напълних втора ракла – в нея сложих снимките, които не успях да снимам; дома, който не можах да наредя; книгите, които не написах; изгубените разходки с мама, изгубените срещи с децата, разговорите с приятели, близостта“.

КАКВО МИСЛИШ?

0 Гласове
Upvote Downvote

Вашият коментар

Avatar

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Снимка: Instagram/ayse.gulun_elinden

Постни содени гевреци

4 упражнения, с които ще стопите паласките за 4 седмици