Нина Александрова
В „Затрупана София“ Кирил Христов разказва личната си история през спомените за своите съвременници, но и през пространството, което те обитават – улиците и сградите на столицата в първите десетилетия след Освобождението и началото на XX век. Ето защо не е пресилено да се каже, че герои на този мемоар са както най-изтъкнатите лица на епохата, с които поетът и писател другарува и се конкурира за литературна слава, така и техните домове – от балкончето на Вазов до къщицата на Петко Каравелов, все места, пропити от духа на своите обитатели.
В мемоарния си труд големият български интелектуалец рисува поетични картини на стара София от края на XIX и началото на XX век. Те ще се харесат особено много на жителите на града, които изпитват носталгия и сантимент по вида и атмосферата му от преди век – романтика, която изпълва въображението и все още витае по старите улици на столицата. В „Затрупана София“ Христов описва в неподражаемия си стил духа на старата столица. Той разхожда читателя през една навъобразима приказка от автентични гледки и места – част от тях са отдавна изчезнали, но други софиянци ще разпознаят веднага. Авторът ни среща и с най-изтъкнатите личности от миналата епоха, с които самият той е общувал всекидневно.
Какво е усещането балкончето на Иван Вазов да гледа към прозореца ти, да гостуваш на Петко Каравелов или да другаруваш с Алеко Константинов и Пенчо Славейков? Всичко това е разказано с лекота, която носи чувството, че всички те – лицата, чиито имена днес носят самите улици, все още се разхождат по паветата им.
„Тая вечер, особено нощната разходка, бе достатъчна, за да почувствам и Пенчо, и Алеко като хора близки, и то сякаш не от днес, а от години“, споделя още Христов за запознанството си с именитите писатели. Той пише „Затрупана София“ почти непосредствено преди смъртта си през 1944-та, а спомените му започват през един „горещ юлски ден на 1889 година“. По този начин за днешния читател се създава вълнуваща триизмерност на времето и пространството между страниците на книгата, която се допълва от оригиналния й дизайн.
За автора:
Когато питали Кирил Христов (1875 – 1944) каква е неговата професия, шеговито отвръщал да прочетат името му наобратно. Той обаче е не само лирик, но и блестящ белетрист, преводач, драматург, общественик. Живее в Триест, Неапол, Лайпциг, Йена, Прага. През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент. Съвременниците му го описват като противоречива фигура, но и като творец, приживе признат за класик. Христов е един от най-цензурираните писатели на времето си. Това, което от българските издания, се възприема като скандално в съчиненията на Вазов, Яворов, Величков и Пенчо Славейков, при Кирил Христов е норма.
Малък откъс от книгата:
„Когато в края на 1922 година напуснах София, в нея нямаше още ни един съпритежателски дом. Най-голямото здание в града бе хотел „Юнион палас“ срещу Народния музей. Като се завърнах след шестнайсет години, по всяка улица стърчеха многобройни нашенски небостъргачи. Те ми напомняха казарми, макар на много етажи. Българинът бе страшно горд с това свое изобретение, ако и да си оставаше все толкова несоциален, неготов за съвместен живот. Още при първите разговори върху тия съпритежателски домове аз чух да се разправят само крайно недостойни истории как си правили едни на други инат, тровейки си дните и особено нощите.
Всеки иска и тук да бъде по-горен от съседа си и по-силен от него. И понеже тия едри сгради са били строени или крайно икономично, или от разбойници предприемачи, за познатите на запад изолационни средства не е могло и дума да става. Всяка стъпка над тебе или дори под тебе се чува така ясно, като при предишните паянтови бараки. Важното е отвън къщата да изглежда грамадна, величествена, „европейска“. А че вътре тя била по-шумна и по-неспокойна от улицата – това хора с говежди нерви не ги интересува. Всеки си мисли: опита ли се някой да ме тревожи, и аз мога спокойно да се позабавлявам с него. И забавляват се, и затрупват административните и съдебни власти с многобройни оплаквания, със съвсем излишна работа.
Аз пращам софиянци с тия им вкусове по дяволите; те всички имат нужда всеки ден да присъстват на погребението поне на някой свой познат или да надзърнат в някоя хирургическа клиника, за да станат по-човечни“.
