Нина Александрова
Театърът се помещава във въображението. В това е убеден безкрайно талантливият френски режисьор Орелиен Бори, който на 5 и 6 април ще представи в Народния театър своя визуален спектакъл “Спомням си, че Небесата са далеч и Земята също”, създаден заедно с колегата му Младен Материч.
Ако някога сте си задавали въпроса как би изглеждало едно представление днес, създадено преди 25 години, и какво е усещането да стъпваш върху следите на онези, които са били на сцената през годините – един от възможните, изключително атрактивни и провокативни отговори може да даде именно „Спомням си, че Небесата са далеч и земята също“. Спектакъл е създаден преди 25 години от въображението на световноизвестния югославски режисьор Младен Материч и има история не по-малко любопитна от онова, което се случва на сцената в провокативния и предизвикващ всички сетива на зрителя визуално-поетичен спектакъл.
Срещата между Орелиен Бори и Младен Материч – днес две от водещите имена в сценичните изкуства в Европа, се случва в далечната 1994 г., когато 22-годишният тогава Бори попада в Театър „Гарон“ в Тулуза и гледа „Небесата са далеч и земята също“. Тази сценична среща изиграва ключова роля в творческия му път и го насърчава да развие своя отличителен авторски почерк, съчетаващ с лекота в общ сценичен ритъм театър, танц, цирк и визуални изкуства.
25 години по-късно Орелиен Бори тръгва по следите на своите спомени за спектакъла, повлиял така силно цялото му творчество, редом с които преоткрива и разбиранията си за театър. „Театърът има своите ограничения. Най-същественото от тях е пространството, с което ни се налага да се справяме с всяка нова продукция, сцената, на която трябва да „пишем“ върху следите на спектаклите преди нас“, споделя Бори и кани самия Младен Материч, за да извървят заедно този път.
„За мен „Небесата“ беше форма на задаване на въпроси на сцената, вероятно не много приемливи, но пък нормални, когато се намираш в средата на живота (между раждането и смъртта; младостта и старостта; разцвета на силите и умората), измежду това, на което сме се надявали и онова, което реално сме получили и вече започва да изглежда като свършен факт…“, спомня си Материч.
Историята в „Спомням си, че „Небесата са далеч и Земята също“ е за един мъж, неговата съпруга, деца и възрастните му родители, които може скоро да умрат. Когато Орелиен Бори гледал представлението, е едва 22-годишен и тези теми са много далеч от него. „25 години по-късно обаче осъзнавам, че този мъж съм аз и съм в същата ситуация“, признава той.
Любопитен факт е, че 70 хиляди пинг-понг топчета ще обсипят сцената на Народния театър по време на представлението. Те са всъщност единственият нов елемент по отношение на сценографията на „Спомням си, че Небесата са далеч и Земята също“ спрямо оригинала. „Когато отодохме да вземем стария декор, Младен ми каза, че всичко е тук, освен подът. И аз си помислих като сценограф, че трябва да пресъздадем пода и така стигнах до топките за пинг-понг“, разказва френският режисьор.
„В постановката има наслагване на времената. Говорим за изминалото време – онова, което преминава като светкавица. Сякаш старият и новият спектакъл са нанесени един върху друг. По този начин се случват нещата и в нашата собствена памет. От друга страна, ежедневието ни преминава в диалог със земното притегляне, много искаме да избягаме, но е невъзможно. И в тази връзка, смятам, че театърът се помещава във въображението, свързва ни със собствения ни живот“, убеден е талантливият Орелиен Бори.
