Нина Александрова
Когато говорим за Маргарет Аттуд, никога нищо казано или написано няма да е достатъчно. Творчеството на световноизвестната канадска писателка включва романи, есета, поезия и литературна критика. През последните години се открои бестселърът „Историята на прислужницата“, особено след като се появи едноименният сериал в четири, засега, сезона по HBO. Продължението на романа – „Заветите“, донесе на Атууд и престижната награда „Букър“, която си дели с Бернадет Еваристо.
Атууд споделя, че всичко, което се случва в „Историята на прислужницата“, е вдъхновено от неща, които ни заобикалят – от прислужниците на Яков в Библията до увеличаващият се ръст на безплодие по света. Вдъхновението й идва от света, в който живеем. Защото все още в много точки на света има държави, които се управляват тоталитарно, където хората, и в частност жените, са невидими, но желани. Невинни, но преследвани. Същества без права, със задължения, но без имена. С минало, но без бъдеще. Те са жените, които в „Историята на прислужницата“ могат да зачеват и раждат деца в Гилеад, антиутопичният близнак на Америка, създаден от писателското въображение през 80-те години на миналия век.
Това не е първата адаптация по книгата на Атууд. Въпреки че сериалът постигна невероятен успех, през 1990 година романът има своя филмова версия с Наташа Ричардсън (като Офред) и Фей Дънауей (ато Серина), която не е приета много добре. През 2000 г. е направена опера по историята, балетен спектакъл през 2013-а, както и няколко театрални постановки.
Наема стара пишеща машина, пише за силата на жените
За написването на романа Атууд наема стара пишеща машина, докато живее в Западен Берлин. По това време Стената все още разделя обществото на две и усещането за контрол, недоверие и потиснатост вдъхновяват началото на книгата. „Докато пишех, спазвах следното правило – да не включвам неща, които хората никога не са извършвали в даден момент и на дадено място по света. Не исках да бъда обвинена в сътворяването на мрачни сюжети“, казва писателката. Но сюжетната линия разказва за жена на име Джун, която се използва за „разплод“ от богатите бездетни семейства и за пътя, който изминава – да зачене, да роди, да се покори, да се счупи духа й.
И книгата, и сериалът не са просто мрачна история, а предупреждение, че не всяка традиционна ценност е добра, особено когато обслужва дадени интереси. А зад тях обикновено се крие утопична политическа идеология, подчиняващи стотици, хиляди, милиони хора. В книгата на Атууд това води до маргинализиране на жените. И не само. Всички цветнокожи са прокудени от расисткия режим на Гилеад в Средния Запад и персонажите са бели. Лагерите, където се трудят бездетните жени, където чистят токсични отпадъци, напомнят на концентрационните в нацистка Германия.
В „Заветите“ усещаме и силата, която крият представителките на нежния пол, притиснати в ъгъла. Неслучайно жените на Атууд казват:“Вината е тяхна, не бива да ни дават униформи, щом не искат да се превърнем в армия“. Първоначално романът трябвало да носи името на Офред. Писателката искала да кръсти книгата на главната си героиня, но променя името по време на процеса на писане. Заглавието „Историята на прислужницата“ е вдъхновено от „Приказките от Кентърбъри“ на Джефри Чосър. Писателката никога не е назовавала категорично името на главната героиня Джун. В книгата за истинското име на Офред преди Гилеад само се намеква, а самата Аттуд споделя, че във времето са се появявали различни имена и всеки има право да избере това, което му харесва.
В книгата сексуалността на друга героиня – Емили, също не е спомената. По времето, когато е писана, не се говори открито за хомосексуалността и бракът на Емили с друга жена е решение на продуцентите на сериала. Нещо, което Маргарет Атууд напълно одобрява, защото смята, че историята придобива по-съвременно звучене. Със сигурност и книгата, и сериалът са актуални и с минала, и с днешна дата. Защото поставят не само наболели въпроси, но и основният, който според мен е „Имаме ли силата да променим света?“
Отговорът на Атууд
Разбира се, отговорът е между редовете на книгите на Маргарет. Тя разказва през годините: „Родена съм през 1939 г. и се превърнах в съзнателен човек по време на Втората световна война. Затова и знаех, че установеният ред може да изчезне за една нощ. Промяната би могла да дойде толкова бързо, колкото и светлината. Убеждението, че „Това не може да се случи тук“ съществува независимо от максимата „Всичко може да се случи навсякъде, предвид обстоятелствата“.
Ето още от коментара на Маргарет за „Историята на прислужницата“:
„Преди 1984 г. отбягвах да пиша по романа си за година-две. Струваше ми се рисково начинание. Бях чела подробно научна фантастика, спекулативна фантастика, утопии и дистопии още от моите гимназиални години през 50-те години на миналия век, но никога не бих написала такава книга. Можех ли да го направя? Жанрът беше обсипан с капани, между които тенденция да се проповядва, склонност към алегория и липса на правдоподобност. Ако исках да създам една въображаема градина, то исках и жабите в нея да са истински. Бог е в детайлите, казват. Дяволът също.
През 1984 г. основната предпоставка да започна, изглеждаше – дори и за мен – доста жестока. Бих ли могла да убедя читателите, че Съединените щати са претърпели преврат, който е променил някогашната либерална демокрация в буквално теократична диктатура? В книгата конституцията и конгресът вече не са либерални: Република Гилеад е изградена на основата на пуританските корени от 17 век, които винаги са лежали под съвременна Америка, която мислихме, че познаваме.
В романа населението намалява поради токсичната среда, способността на хората да имат жизнеспособни бебета е повече от богатство (в днешния свят проучванията показват ясен спад на плодовитостта при китайските мъже). При тоталитаризма, или в което и да е крайно йерархично общество, управляващата класа монополизира ценните неща и съответно елитът на режима урежда да им бъдат дадени плодородни жени за прислужници. И така приказката се разгърна. Толкова много различни нишки са внедрени в „Разказът на прислужницата“ – групови екзекуции, закони против разкоша, изгаряния на книги, програмата „Лебенсборн“ на СС и кражбата на деца на Аржентинските генерали, историята на робството, историята на Американската полигамия… Списъкът е дълъг.
В резултат на последните американски избори страховете и тревогите се увеличават. Основната гражданска свобода се разглежда като застрашена, както и много от правата на жените, извоювани през последните десетилетия, и всъщност през изминалите столетия. В тази раздразнителна атмосфера, в която омразата към много групи, изглежда, се издига, и екстремисти от всякакъв вид изразяват презрението си към демократичните институции, сигурно е, че някой, а някъде – някои, бих предположила – записват какво се случва, докато го преживяват. Или пък запомнят и записват по-късно, ако могат.
Ще бъдат ли посланията им потиснати и скрити? Ще бъдат ли открити, векове по-късно, в стара къща, зад стена?
Нека се надяваме, че няма да се стигне до това. Вярвам, че няма“.
