„Дива луна“ от Виктор Меламед

„Дива луна“ е сборник от разкази за богатството на живота. Фино и все пак категорично напомняне, че има „безброй начини да разкажеш една история“.

В сборника са събрани 25 истории. Луксозното издание е на пазара от 20 август и отново е майсторски илюстрирано от големия български художник проф. Греди Асса.

Героите на Виктор Меламед са героите от „прозата на живота“ – с твърде човешки емоции, мисли и дела. И точно в това се крие най-голямото им очарование. А това, което ги обединява, е копнежът – копнеж по нещо трудно за описване, по дивата луна, по онова, което кара сърцето ни да бие и ни помага всяка сутрин да ставаме и да продължаваме.

 

 

 

Откъс: 

Из „Дива луна“ от Виктор Меламед

 

ЛИСА

Казваха и Лиса. Беше краткият вариант на „Кума Лиса“. Откакто се помнеше, това бе нейното име. Получи го в четвърти клас, когато участва в една училищна самодейност по стихотворението на Елин Пелин „Дядовата ръкавичка“. Тя не помнеше, но всички, които са я гледали тогава, казваха, че била изумително изразителна, звездата на представлението. Именнозаради нея с тази пиеска детската трупа обикаляла от училище в училище и стигнала даже до запис в Националната телевизия. Оттогава всички я наричаха Лиса и тя напълно забрави, че се казва Христина. Даже се подписваше като Лиса Колева, а когато се налагаше да попълва официални документи, добавяше към кръщелното си име в скоби и Лиса.

С годините този „псевдоним“ напълно се синхронизира с характера ѝ. А може би просто името само ме намери, мислеше тя. Вярно, че Лиса е твърде далеч от Христина, но всъщност наясно ли сме какво от това, което знаем за Кума Лиса, е мит и какво логос? Ето една интересна тема, зарадва се тя, докато се чудеше какъв да бъде предметът на дипломната и работа. Нещо се въртеше в главата ѝ, когато пресичаше улицата на сто метра от пешеходната пътека. Нещо, свързано с реферата и по философия. че „преходът от мит към логос е раждането на формата и съдържанието на философията, на философстването като духовен опит…“ Така ли точно го е формулирал Херман Узенер? Беше разсеяна. Стресна се от пронизващо свистящия звук на спирачките, после почувства, че лети, а накрая болезнено усети срещата с асфалта.

Загуби съзнание. Събуди я друг звук – този на неспирно натиснатия клаксон на автомобила, който явно се опитваше да освободи пътя пред себе си. Някой псуваше аматьорски, а главата ѝ се люшкаше като махалото на метроном. Повърна. Цялата си закуска. Една къдрава глава се обърна към нея за секунда, изкряска на някого: „Дръпни се бе… костенурке!“, а после отново, но някак бащински допълни: „Нищо, нищо. Ето стигнахме вече, недей да плачеш.“ Тя не плачеше. Не плака и след четиричасовата операция, която трябваше да съедини с титанови пластини счупеното и на две места бедро. Не плака, когато болката от раните раздираше тялото и. Не плака и когато разбра, че възстановяването ще е дълго и мъчително.

Имаше още доста причини да плаче, но не плака. Казаха ѝ, че трябва да плаче. В сълзите се съдържало естествено болкоуспокояващо. Тя пиеше течен аналгин. А когато и той не помагаше, оставяше болката да изключи съзнанието ѝ. Тя беше Лиса.

Мъжът, който я блъсна с колата си, идваше всеки ден в болницата. Всеки ден. Родителите ѝ бяха разведени. Майка ѝ дойде само веднъж. Живееше далече, имаше ново семейство, още две деца. Намрази я на десет години, когато я видя да се целува с друг мъж, а после заради него се разведе. До осемнайсетата си година бягаше непрекъснато от нея. После се виждаха най-много веднъж годишно само за да се убеди, че вече е сираче. След развода баща ѝ замина в чужбина и оттогава не се бе връщал. Пращаше ѝ пари. Информира го с есемес, че е в болница. Светкавично се обади по телефона. Опита се да я успокои, да и даде кураж, но не можеше да дойде. Живееше в Нова Зеландия.

Сега Петър беше и баща, и майка, и приятел. Пое всички разходи по лечението ѝ. Консултираше се с всевъзможни медицински светила. Носеше и всичко, от което имаше нужда. И не беше виновен. Оказа се. човек. Когато след почти месец в болницата я изписваха, Петър дойде да я вземе. Отново бе помислил за всичко. Докара количка, патерици, проходилка. Беше договорил рехабилитатор, жена, която да е с нея в първите седмици, да и помага, чисти, готви, даже да спи у тях, ако е нужно.

Не знаеше какво да му каже. Макар и нейната вина да изглеждаше безусловна, оказа се, че Петър все пак е карал с пет километра в час повече от допустимата скорост в градски условия. Според експертите това е довело до не знам си колко процента по-малък спирачен ефект и съответно е утежняващо вината обстоятелство. От друга страна, бързата му реакция, оказаната първа помощ, както и пълното поемане на отговорност след инцидента са смекчаващи вината обстоятелства… Застрахователите му ще и платят максимума, който се полага по полицата „Гражданска отговорност“. Ако тя няма претенции, нямаше да се стигне и до съд. Нея пък трябва да глобят за нарушаване на правилата за движение. Той ѝ каза, че ще плати глобата. Беше ли нормално всичко това? Така ли се случва наистина? Беше ли задължен да е такъв перфектен, или това има друга, скрита причина? Какво да му каже? Как да му благодари? Трябва ли?