Нина Александрова
Израснала съм без баби. Това е една от травмите ми. Не, че нямах детство, имах, но с дядовци, което не е същото. Аз, градското чедо, не прекарвах летата на село, никой не ми пържеше мекици, не ми разказваше приказки, не ми даваше да поливам цветята в градината. Вместо това, в редките случаи, когато ходих на село, при дядо Крум, който си остана единак, защото не си взе втора жена, а остана верен на баба Гюрга, се качвахме на каручката и ходихме за джанки – за ракия, минавахме през най-големия копривак, с най-инатливото магаре (Събка).
Думите са на Кремена Димитрова, която има много амплоа – от PR и арт директор до драматург и писател. Има две магистратури – „Културология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и „Театрознание“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, както и богат международен опит, трупан в обучения и специализации, експерт е по ивент мениджмънт и нестандартни медийни кампании. Освен автор в книгата с разкази „Баба“, тя е и неин съставител, а думите й са от предговора към сборника, който е повече от вълнуващ – не само защото ни връща в детството, но и ни потапя в свят, който е почти изчезнал в забързаното ежедневие на днешните родители, повечето от които сами отглеждат децата си, свят, който сякаш никога не е съществувал – толкова е уютен и милостив.
„Моят мъжки характер се каляваше в безбабие и градски панелен екстремизъм. Научих се да пуша на покрива на 14-етажния блок, в който израснах, играх на стражари и апаши – пак там, репетирах първите си пиеси в междуетажието, спортът ми беше – качване до 11-и етаж, където живеехме, а мечтите – да избягам в големия град.
Да израснеш без баби е изпитание. Не, че родителите не те обичат достатъчно, не че не те гледат както трябва, не – просто не ти достига още един чифт прегръдки, още една доза загриженост, още една калория нежност и сигурност, че одраното коляно ще мине, както и драскотините по съзряващата в трудности детска душа.
Калена съм да съм силна, да се справям сама, и никога да не се оплаквам“, споделя до крайност откровено Кремена.
Признава, че завижда на децата с баби, но пък се радва, че е имала поне дядовци, макар да ги вижда рядко. Дядо й Крум, на когото е кръстена, й пише писма, ставал е рано – сутрин в 4 часа и е писал… Писмата му приличат по-скоро на дневник, така дядо й калявал самотната си душа. Димитрова си спомня, че имал нежен почерк и ужасно много правописни и граматични грешки.
„Обичах да ги чета, и да си поплаквам, защото той е далече и аз не мога да го прегърна. Дядо не говореше много, но в сините му очи умеех да чета най-правилно и без грешки обичта. И тайно му правих крем карамел с козе мляко, въпреки че беше диабетик. И днес този вкус ме телепортира директно в детството, в безгрижието и наивността“, признава Кремена.
Но в книга за бабите иде реч…
„От малка се научих, че чрез книгите човек може да живее в непостижими светове, да отиде на далечни планети, да ловува в джунглата, дори да има братче или Мечо Пух за приятел?! Затова реших, че мога да си създам баба, като я опиша. Поканих и съмишленици, затова чрез разказите на авторите в този сборник ще разберете колко много различни баби живеят в спомените и въображението ни. Бабите, които ще откриете тук, не са само онези, които готвят най-добре, те са още най-добрите ни учителки, вдъхновителки, лечителки, приятелки“, разказва Димитрова за вдъхновението си да събере историите в книгата.
Тя вярва, че бабата в нашата балканска и патриархална култура е институция, стожер, на който се крепи оцеляването на семейството и рода, но не само през безценната помощ, която безкористно дава за отглеждането на внуците, но и чрез моралните уроци към поколенията.
В някои краища в България я наричат „стара майка“ или „маминка“, и в това обръщение се влага целия пиетет към опита, мъдростта и стоицизма на тази импозантна фигура.
„Днес ние, бъдещите баби, уверено стъпваме върху модела „баба Илийца“ превръщайки се в модерни, любопитни и еманципирани жени, справящи се с трудностите. Да, понякога се налага вместо битката с кола, да идем на фитнес или психотерапевт, но отвътре сме същите – готови да влезем в битка за най-свидното. А то е – децата ни, и децата на децата ни. Да живеят бабите!“, гласят финалните дума от предговора на Кремена Димитрова.
В „Баба“ ще откриете историите на Ангел Иванов, Йорданка Белева, Владислав Христов, Жюстин Томс, Васил Христов, Кремена Димитрова, Ина Иванова, Димитър Стефанов, Яна Монева, Момчил Николов, Руси Чанев, Иван Тотев, Ива Колева, Боян Боев, Анастасия Събева и Силвия Недкова, посветени на разноликите баби, които белязват живота ни.
А Георги Бърдаров пита: „Съществува ли човек, който да няма поне сто спомена, ухаещи на топла баница, изпълнени с истории за торбалани и самодиви, носещи духа на онази единствена част от живота ни, в която сме истински – детството?“ Според него крайъгълният камък на почти всяко детство е бабата. И точно когато с лека досада си мислим, че ни е напълно ясно какво ще намерим в този сборник, оставаме напълно изненадани… Защото историите са хаотично разхвърляни в различни епохи и места – досущ като бобените зърна в тепсията на баба – и са вкусни и топли като онзи тиквеник, който и в хиляди луксозни ресторанта да потърсите, няма никога повече да откриете.
