Нина Александрова
Сребрина Тимофей е актриса на свободна практика. Завършва „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в НАТФИЗ в класа на проф. Иван Добчев и проф. Маргарита Младенова, випуск 2012г. По-късно става щатна актриса в Родопски Драматичен Театър, Смолян, където участва в няколко постановки. Свободолюбието я връща към свободната сцена, праща я за малко в Лондон, хвърля я в опити да се занимава с танцов театър, няколко уъркшопи (включително 7-дневен със световноизвестната компания Peeping Tоm) и Импровизационен театър (част от групата „Както ви харесва“). Напоследък друго нейно занимание е воденето на обиколки из града в инициативата „Исторически Маршрути София“. Вижте какво разказа тя пред Oshte.bg:
Кога губим границата между възможното и невъзможното?
Когато се намираме в крайна ситуация – тогава и най-мечтаните, и най-страшните фантазии стават възможни.
Кое ви вдъхнови да напишете моноспектакъла – изключително талантливо направен?
Вдъхновиха ме проявленията на хората по време на пандемията – някои крайни намерения и действия, определени нелепи правила, пропагандни фрази и заглавия на статии, извадени като от роман на Хъксли или Оруел. В театъра ме вълнуват крайностите, до които човек може да стигне.
Как вие се справяхте с „локдауна“?
В България той не беше твърде дълъг и строг, Слава Богу. Но се опитвах, както и героинята в спектакъла ми – с програма за деня, с физически упражнения, учех немски, четях книги, правех неща, за които преди това все не намирах време.
Промениха ли се хората след пандемията?
Не мисля, че хората се променят генерално след такива ситуации. Мисля че по-скоро тези ситуации изваждат на повърхността същината на всеки човек. А след като кризата отмине, човекът е затвърдил тази своя същина, независимо с какъв знак е тя. Мисля, че пандемията беше лакмус – прояви и засили скрити, латентни характеристики у всички нас.
Говорите за колективно психично разстройство, кога хората изпадат в такова?
Мисля, че когато прекрачим границата на спокойствието и пристъпим в паниката и страха – тогава и най-големите кошмари стават възможни. Тогава сюжетите от художествените антиутопии стават съсвсем реалистични. В днешно време като че ли е по-лесно поради глобализацията и достъпа до информация от другия край на света. Но според мен хората изпадат в колективно психично разстройство, когато отделните индивиди нямат развито критическо мислене. Тогава човек се поддава на масовата емоция, на „тренда“, не разсъждава много, а действа, защото „така правят/казват всички“. Много често действията и думите на „всички“ далеч не са най-правилното решение. В историята има много примери за това
Колко изобретателни ставаме, когато нямаме физически достъп до външния свят, а компютърът е единствената ни „врата“?
Според мен най-силното качество на човека е приспособимостта му. Ние сме създадени изключително гъвкави и способни да живеем при всякакви условия. Което често е нож с две остриета. Когато човек е поставен в ситуация на крайност, той обикновено има два пътя – да се остави ситуацията да го смаже, или да се справи с нея. И когато започне да се справя, тогава той проявява пълния си потенциал и бих казала дори божественото начало у себе си. При моята героиня обаче това не е справяне, а психоза. Често хората си мислим, че се справяме, а всъщност сами се закопаваме. Важно е да запазим здравия разум, за да можем да правим разлика между „справям се със ситуацията“ и „психясах от нея“
Животът е спрян, но човек не може да бъде сложен на пауза, нали?
Човекът със сигурност не може да бъде сложен на пауза и това е чудесно! Животът не може да бъде спрян и това е силата му. Прочетох много книги за затворници, военопленници, хора в пълна изолация от контакт с друго същество. Вдъхновяваща е способността на човека да намира начини за справяне с кризите и да се възстановява след тях! Но за това трябва възпитание на чувствата и емоциите, а и на ума.
Какъв е светът, който човек създава в самотата на един безкраен локдаун?
Надявам се никога да не разберем какъв е човешкият свят в един безкраен локдаун! Той би бил много дехуманизиран.
До какви крайни фантазии и изобретателност можем да стигнем?
Човешките възможности са безкрайни!
Разкажете ни за престоя си в Лондон и за т.нар. танцов театър?
Лондон беше много полезен етап от живота ми. Там се срещнах именно с потенциала си за адаптивност, за който споменах по-горе. Освен че се сблъсках с неподозирани мои качества и умения, не спирах да работя и актьорски. Подготвях се за кастинг за обучение в Stella Adler Studio. Явих се на кастинга с още стотици кандидати и ме одобриха за обучение. По-нататък през годината обаче плановете ми се промениха и така и не заминах за Щатите.
Танците са мое влечение от малка и през годините съм имала много допирни точки с тях. Като тийнейджър тренирах латиноамерикански танци, преди няколко години изкарах школата по съвременен танц към Стрийм Денс Студио на Валери Миленков и Филип Миланов от Арабеск, ходех редовно на тренировки при Марина Попова пак там. Преди това бях на едноседмичен уъркшоп с танцьори от една от най-добрите трупи за танцов театър – Peeping Tom в Белгия. Взех интервю от хореографа/основателя на трупата Франк Шартие. Беше много полезно и вълнуващо. Професията танцьор обаче изсиква освен анатомична даденост по натура, и занимание от ранна детска възраст, така че танцовият театър остана в сферата на хобитата ми.
Водите и обиколки из столицата в инициативата Исторически Маршрути София. Кога намирате време за всичко?
Водя обиколки, обичам да работя с хора и мисля, че е важно да пазим паметта за миналото си. Пиша и статии за сайта на Маршрутите, занимавам се и с други неща… Времето е разтегливо понятите. Въпрос на координация е, а и на желание. Аз обичам свободата и затова графикът ми не е с „твърдо“ работно време. Това ми дава възможност да се занимавам с много неща паралелно.
Прочетете още:
„Локдаун №5“ – спектакъл-антиутопия на талантливата Сребрина Тимофей
