Нина Александрова
„В продължение на седемнайсет години Хомс ме отглеждаше и формираше мечтите ми: да завърша университет с висок среден успех, да си осигуря страхотно място в болницата „Зайтуна“ като техен фармацевт и накрая – да мога да пътувам извън Сирия и да видя света.
Но само една от тези мечти се сбъдна. И то не по начина, по който си мислех. Преди година, след като в региона разцъфна Арабската пролет, Сирия сграбчи надеждата, пробудила се у масите, и призова за свобода. Диктатурата отговори, като отприщи ад“.
Така започва „Докато лимоновите дръвчета растат“ на Зулфа Катух. Романът е сред финалистите на престижните Goodreads Choice Awards за „Най-добър YA роман за 2022 г.“ и превръща младата жена в първата YA писателка от сирийски произход с издадена творба в САЩ и Великобритания.
Когато Сирийската революция избухва в родния й град Хомс, седемнадесетгодишната Салама́ Касаб от „Докато лимоновите дръвчета растат“ е студентка по фармация. Тя все още има семейство – майка, баща и брат, които обича повече от всичко. Все още има мечти – да пропътува всички континенти по света и на всеки един от тях да засее лимоново дръвче. Все още има нормален живот на тийнейджър. Докато адът, който войната отприщва, не й отнема всичко.
Година по-късно Салама́ работи като доброволец в болницата в Хомс. Ужас и болка заобикалят отвсякъде младата жена, а смъртта се превръща в неин постоянен спътник, задушава я, обсебва я и заплашва да заличи и последния щастлив спомен от миналото. И когато единственият изход изглежда бягството от Сирия, в един съдбоносен ден Салама́ среща Кенан. Момчето, за което е трябвало да се омъжи. Разкъсана между лоялността към страната и народа си, порива да живее и любовта си към Кенан, Салама́ ще трябва да отвори очите си за красотата и надеждата отвъд страха.
Историята се лее като лирика, пропита с много любов към културата и хората в Сирия. Показва една реалност, която съществува и до днес в арабската страна:
„След като военните умишлено се съсредоточиха върху лекарите, те почти изчезнаха също като смеха. Но дори без лекари бомбите не спряха, и в болницата „Зайтуна“, която едва се крепеше, се нуждаеха от всякаква помощ, която можеха да намерят. Дори санитарите бяха повишени в медицински сестри.
След като една година бях учила фармация, аз се равнявах на опитен лекар и след като последният им фармацевт беше погребан под развалините на дома си, нямаше друг избор.
Беше без значение, че бях на осемнайсет години. Беше без значение, че медицинският ми опит се ограничаваше до думите в учебниците ми. Всичко това бе поправено с първото тяло, положено пред мен, за да бъде зашито. Смъртта е отличен учител.
През последните шест месеца участвах в повече операции, отколкото мога да преброя, и склопих повече очи, отколкото някога съм си мислела, че ще ми се наложи.
Това не трябваше да бъде моят живот.
Останалата част от пътя обратно към дома ми напомня за черно-белите снимки от Германия и Лондон след Втората световна война в учебника ми по история. Изравнени със земята къщи, изсипващи вътрешности от дърво и бетон като перфорирано черво. Миризма на изгорели до пепел дървета. Студеният въздух прониква през износената материя на лабораторната ми престилка и грубият му допир ме кара да треперя.
‒ Моминска вратига. Прилича на маргаритка. Лекува треска и артрит. Моминска вратига. Моминска вратига. Моминска вратига.
Най-накрая зървам дома си и си поемам въздух. Не е онзи, който някога споделях със семейството си; този ми е даден от Лейла, след като върху моя падна бомба. Без нея щях да съм на улицата.
Жилището на Лейла ‒ нашето жилище, предполагам ‒ е едноетажна къща, вместена до други също като нея. Всичките са надупчени от куршуми, които украсяват стените като смъртоносно изкуство. Всички са тихи, тъжни и самотни. Нашият квартал е един от последните, където домовете са в по-голямата си част непокътнати. В другите квартали хората спят под разрушени покриви или на улиците. Ключалката е ръждива и скърца, когато завъртам ключа и извиквам:
‒ Прибрах се! ‒ Тук съм! – вика в отговор Лейла. Дошли сме на този свят заедно, когато майките ни били в една стая в болницата. Тя е най-добрата ми приятелка, моята опора и тъй като се влюби в брат ми Хамза – моя снаха.
А сега, след всичко, което се случи – моя отговорност и единственото семейство, което ми остана на света“.
