Нина Александрова
Спектакълът е свършил. Аплодисментите за актьорите от „Синът“, който се играе в Народния театър „Иван Вазов“ от 2020 година, не спират. За мен всичко е миг, разтегнат на забавен каданс, опитвам се да удължа постановката. Стоя приглушено и не ставам, надявам се да продължат да играят, за да има друг край. За да бъде спасено едно дете и родителите му. Стоя в тъмното и се опитвам да осъзная факта, че невинаги успяваме да помогнем на децата си. Ужасяваща истина…
„Синът“ е важна човешка история, поредната на режисьора Диана Добрева. Пиесата е на френския драматург Флориан Зелер. Пише я като последна част от своя триптих, предхождана от „Майката“ и „Бащата“. Трите самостоятелни истории са базирани на вечната тема за семейните взаимоотношения, подложени на изпитания като умствени и психични заболявания. На софийска сцена се играят „Бащата“ и „Синът“, надявам се скоро да можем да гледаме и „Майката“ (сигурна съм, че това ще се случи).
„Синът“ разказва историята на обикновено семейство – средностатистически майка и баща, интелигентни, разведени с едно дете, което е последна година в гимназията. Бащата има ново семейство, има и втори син, на няколко месеца. Никола, голямото му дете, продължава да живее с майка си. Спектакълът започва, когато тя разбира, че той не е посещавал училище от 3 месеца, отива при баща му, за да го моли за помощ. Разводът е криза, която със сигурност се преживява тежко от всеки участник в нея. Няма лесна емоция, няма лесни решения. При някои отключва депресия, при други ускорява колелото на живота, при трети отчуждението е до толкова голямо, че емоционалната стабилност става константна.
Захари Бахаров влиза в ролята на бащата, който се опитва да спаси сина си от разпад, да овладее ситуацията и да не повтаря грешките на своя баща спрямо него. Всеки негов опит обаче е провал, блъскане в стена и падане… По подобен начин се справя и майката Ана, която се играе от Теодора Духовникова. Тя е измъчена, още обича мъжа си, две години след развода, с който емоционално е натоварила и сина си, тя не може да стъпи на краката си. София, изиграна от Анета Иванова, е другата жена в живота на Пиер, втората му съпруга, която се опитва да балансира между новото си семейство и чуждия син.
Александър Тонев влиза в ролята на Никола. Всички актьори пресъздават блестящо сложните перипетии, през които минава животът им. Никола, като всяко дете, е най-уязвим. Ситуацията, в която изпадат родителиту му след развода, изостря още повече повишената му чувствителност към хората и света, отключват не само безпомощност, но и агресия. Постепенно идва апатията, прикривана с лъжи. Никола започва да се самонаранява, за да направи вътрешната си болка по-поносима.
Никола е различен. Спектакълът повдига и темата за децата аутсайдери, за ранните знаци, които не виждат родителите, за кризите, които ги превръщат в отшелници, за изолацията и важността на взимането на навременни мерки. За това, че в такива моменти едно семейство трябва да бъде смело. Да, смело, защото не става въпрос за родителска любов, а за спасение, изискващо крайни мерки. Как да различим болестното състояние на детето си? Как да го приемем?
Владо Пенев влиза в ролята на доктора, който казва на Пиер и Ана, след като синът им прави опит за самоубийство, че той трябва да се лекува, че трябва да се настани трайно в клиника, че не трябва да се вижда с тях, че не е готов, че пак ще посегне на живота си… Че родителската любов понякога не е достатъчна, за да се помогне. Колко е страшна тази истина? Колко е трудна за приемане? Мерилото е различно за всеки родител. Аршинът, с който се съизмерваме като бащи и майки, не винаги ни поставя на правилния път. Но грешките и последствията понякога са необратими.
По средата на спектакъла се появява пушка, а Чехов е казал, че ако се появи пушка в първо действие, тя трябва да гръмне в последното. И спусъкът е натиснат. За съжаление, от Никола. Последната сцена е след четири години, бащата си представя Никола жив, говори си с него… и не спира да плаче. Понякога, когато губим децата си, не е заради отчуждение или криза, а завинаги. А „завинаги“ не съществува в родителския ни свят. „Завинаги“ става болката, с която се научаваме да живеем.
„Синът“ трябва да бъде гледан от всеки родител. Спектакът е зов за помощ от нашите деца, за нашите деца. Това е театър, който може да спаси живот!
Прочетете още:
