Нина Александрова
„Приказки от Горната и Долната земя“ е написана от страстната пътешественичка Изабела Шопова. Името й се свързва с бликащо чувство за хумор, колоритни описания и множество езикови и стилистични инвенции. В книгата описва приказните си пътешествия по света, който не е спирала да кръстосва в продължение на десетилетия.
Заедно с дъщеря си Бояна, която с любов нарича „подрастващото“ и „вечно гладното“, обикаля Горната земя – Русия от 2009 година с безумната ѝ бюрокрация и красотата на московските ѝ църкви, Поднебесната империя – тук са Хонконг и комунистическия китайски „рай“, либералната Ниска земя, където майка и дъщеря правят безуспешен наркотичен опит. Десет години по-късно ги виждаме в Чернобил, за който Изабела пише потресаващ пътепис. През 2015 г. пътешественичката прекосява Долната земя – Буенос Айрес с футбола, тангото и живописните си улици, супердолния край на Аржентина и на планетата, Ушуая, за да преброди след това южните островни земи Нова Каледония, Роторуа, Вануато, Нумея, Маре… Преди да се завърне в Бризбън и във времето и да ни разкаже за своята Австралия и нейните уроци по щастие.
За Изабела може да се каже, че е пътешественичка и писателка със завидна фантазия, искрящо чувство за хумор и неудържим стремеж за превъзмогване на кодирани в човешката природа страхове. Неслучайно има зад гърба си няколко бестселъра, „очарователно разколебани на границата между пътеписа и приключенския епос“ и строго съобразени със съветите в нейния „Самоучител за преднамерено убийство на скуката“.
Първата й книга носи заглавие „На изток – в рая“ и разказва за живота в Нова Зеландия, Страната на дългия бял облак, както я наричат, където Изабела емигрира през 2002 година. После идва ред на Австралия, разположена „На запад от рая“. (Научихме как се готви артишок, що е то Куинсландър, къде зимуват крокодилите и още много фундаментални факти за битието и мирозданието). „На юг от разума“ свидетелства, че двайсет лета след началото на третото хилядолетие Антарктика си остава утопичен резерват, територия с митичен ореол. Книгата е наситена с духовити описания, шокиращи факти и екстремни преживявания. А „Подир сянката на кондора“ е разказ за едно епично, двумесечно, кошмарно-комично, 6000-километрово пътуване по гръбнака на Южните Анди, от Сантяго де Чили, през Боливия, Перу, Еквадор и Галапагос, до Богота, Колумбия. Без маршрут, план и резервации.
Как Изабела разказва за себе си и също толкова цветния си живот?
„Родена съм във Варна през 1971. Прекарах ранното си детство на село, мечтаейки да се върна в родния си град. Имаше нещо омагьосващо в Морската градина и фонтаните на площада. Tъкмо тръгвах на училище, когато мечтата ми се сбъдна – върнахме се да живеем във Варна за постоянно. Обаче се озовахме в най-новия, най-далечния и най-негостоприемен квартал на града, сред хиляди новодошли другоселци като нас. Инфраструктурата беше недоразвита, нямахме телефони, градският транспорт беше кошмарен, нямаше достатъчно класни стаи в училището и учехме на три смени. Кал, бетон и грохот на излитащи самолети (от близкото летище) доминираха живота ни. Без да знаем, живеехме в имигрантско гето. Но пък беше весело – със съседите от блока (имигранти като нас) бяхме като едно голямо семейство.
Аз бях вундеркинд – научих се да чета в много ранна възраст и четях много. Мечтаех да стана първата българска жена космонавт. На 11 години бях приета в експериментална паралелка за изпреварващо обучение в математическата гимназия във Варна и завърших училище, преди да навърша 16. Продължих образованието си във Варненския технически университет. Сдобих се с диплома по специалността „Радио- и телевизионна техника“ в края 1993-та година, точно когато всички варненски заводи затваряха и хиляди квалифицирани, опитни инженери оставаха без работа. Потенциалните ми работодатели мислеха, че се шегувам – 21-годишна с новичка диплома в едната ръка и новородено бебе в другата, търси работа като инженер.
Наложи се да си търся друго поприще. В годините на прехода работих какво ли не – бях манекенка в завода за облекло „Дружба“, плетях бутикови пуловери и ги продавах в прохождащите тогава частни бутици, водех курсове за манекени към фирмите „Богоя“ и „Инел“, бях рекламен агент във варненския ежедневник „Народно дело“, работих в рекламния отдел на Радио Варна. Точно посред вихрещата се галопираща инфлация на 1995-та станах търговски представител на никому неизвестните тогава продукти на френския козметичен и фармацевтичен гигант „Пиер Фабр“ чрез българската фирма „Арикозметик“. Оцелях сред икономически крах и политически кризи и създадох търговска империя по черноморието. Четири години по-късно станах регионален мениджър в дистрибуторската компания „Интербрандс“, дивизия „Колгейт-Палмолив“. През 2002-ра прекъснах кариерата си, за да последвам съпруга си в Нова Зеландия. В продължение на години пишех писма и статии за живота и приключенията ни там, които публикувах в сайта за българите по света иде.ли и на други места в интернет.
Когато се преместихме да живеем в Бризбън, Австралия, събрах всички писма за Нова Зеландия и ги предложих на издателство „Колибри“. Така излезе „На изток – в рая“. Приключенията ни на австралийска земя пък се превърнаха в „На запад от рая“.
Откъс от „Приказки от Горната и Долната земя“:
„Най-набиващи се на очи са не географските и астрономическите различия, а разликите в политикоикономическото развитие на двете полукълба. Северът е цивилизован, индустриализиран, богат, доминиращ. Там е Западът, западната цивилизация, развитите страни, Първият свят. Докато Югът някак все попада в категориите развиващ се, недоразвит, Втори и Трети свят. Все е жертва на бедствия и катаклизми, социални експерименти и обществени болести, родно място и зона за действие на повечето световни диктатори, военни и наркобарони.
Северът се явява арена на хилядолетно нестихващо противоборство на империите – понастоящем представени от САЩ, Европа, Русия, Япония, Китай. Югът е все още (пост)колониален, зависим, недобре индустриализиран, беден и повече или по-малко нечут. Последното също не е случайно – световете от двете страни на екватора говорят различни езици. В Южното полукълбо има много по-малко езиково разнообразие. Най-говорените езици са само 5 – португалски, английски, испански, френски, индонезийски. Съвсем различна е картинката в Горната махала – там най-говорени са мандарин и хинди, следвани от английски, арабски, руски, японски, немски и т.н. европейски и азиатски езици, използвани от милиони.
Религиите на двете глобални махали са също различни. Исус може да се е родил на север от екватора, но християнството е в застой и упадък в Горната махала. Обаче последователите му се увеличават главоломно в Долната. Понастоящем има много повече католици и протестанти в Южния свят, отколкото на север. Все повече хора празнуват рождения ден на божия син посред лято. И пращат безснежни коледни картички, на които Христос все по-рядко е бял, рус или синеок. Ислямът, будизмът, юдаизмът са предимно религии на Севера. Както и атеизмът.
Изобщо Югът е малцинствен – цветнокож, различен, инакоговорeщ, слабонаселен, незначителен, зависим, екзотичен, беден, пренебрегван и непознат.
С две изключения: Австралия и Нова Зеландия.
Всички световни класации и категоризации неизменно поставят двете страни сред представителките на развития свят, на Запада, на Севера. При това високо-високо, сред най-развитите, най-първите, най-западните. Но само те си знаят какво е да си горномахленец в Долната земя. Как се гради самосъзнание и самочувствие, като си вечно забравян от Горния свят. Защото си далече-далече, там долу. Downunder. Защото си на практика невъзвращенец. Малцинствен. Различен. Защото си на юг от уж въображаемата екваториална линия на господството, благополучието и прогреса.
Австралийците (и новозеландците) страдат от перманентен, неизлечим комплекс за провинциализъм. Живеят с непреодолимата мечта по стара, култивирана Европа. Мерят се непрестанно със САЩ, сближават се и се конкурират с Азия. Полагат неистови усилия да заздравят връзките си със Cевера, да запазят северната си културна принадлежност и взаимоотношенията си с родната Горна махала. Но не им е лесно. Никак не е лесно да надскочиш провинциалното мислене, островното самосъзнание, колониалното културно наследство, сателитното самоопределение, дискриминацията, изолацията, неразбирането.
Особено като си отдалечен не само географски, ами и във времето. Когато при теб е делничен ден, останалият цивилизован свят спи. Твоят ски сезон съвпада с летните жеги на север. И даже модата (доминирана от Севера) закъснява с по половин година – в Австралия е зима, когато Париж представя летните си колекции. (Мислите си, че това не е хич важно, ама само докато не ви се наложи да си купите нещо по-шик за работа да речем, в Окланд. Или в Бризбън).
Не е лесно и за имигрантите в Долната махала. Северняци, западняци, пристигнали от Изтока или Юга. Двойно по-объркани в обърнатата наопаки южна културна матрица.
Австралия е като единствената улица на бели в цветнокожото гето – малко надменна и демонстративно заета със себе си, но и леко неуверена и объркана в контрастното обкръжение. Посетителите също се объркват – от мешавицата на култури и ценности, от обърнатите наопаки стереотипи. От страстния инстинктивен консерватизъм и още по-страстно демонстрираната осъзната прогресивност. От дълбоко заложената, непреодолима ексклузивност и наложената от обстоятелствата, необходима инклузивност. Дори родените в Австралия австралийци имат проблеми с личностната си идентичност. Все още се обсъждат и няма консенсус за националните особености на австралиеца. Побъркващо сложно е да се определи еднозначно кой е чужденец. А австралийците (и новозеландците) с придобито гражданство са си перманентно и абсолютно безнадеждно загубени в сложната плетеница от чувства – принадлежност, дълг, лични ценности, културни стойности, лоялност, любов, патриотизъм, вина, адаптация, носталгия, загуба, колебания. Разпнати между Севера и Юга, стъпили здраво на континенталната почва „там долу, даун-ъндър“, но оставили сърцето си, търсещи духовни устои „горе“ – в Стария свят…“.
