Никога няма да забравя първата ми „жива“ среща с картините на Джаксън Полък в Ню Йорк. Колкото и да се бях взирала в техни репродукции и фотографии по различни каталози, и колкото и имитатори на творчеството му да бях срещала, нямаше как да бъда подготвена за този истински, фронтален сблъсък.
Сякаш самите шарки по платната на този трескав, неспокоен гений, ме приканваха към един луд танц – на чувства, усещания и желания. И ако картини на други всепризнати художници ме оставяха някак пасивна и равнодушна, всеки музей, в който виждах платна на Джаксън Полък, ме изпълваше с нарастващо вдъхновение. Както и с едно особено чувство на напрежение и безпокойство, което истински докосващото изкуство винаги създава в публиката.
Такъв е бил художникът и в живота – талантлив до безумие и пораждащ крайни чувства. Казват, че няма как да си равнодушен нито към творчеството, нито към личността на Джаксън Полък: или се влюбваш, или го ненавиждаш! А най-доброто описание на този творец всъщност открих преди години в един обзорен материал за него в американското издание на сп. Marie Claire: “Има хора, чийто двигател е твърде мощен за крехкото човешко тяло…“
Всички знаем, че великият Джаксън Полък умира в катастрофа през лятото на 1956-а, едва на 44 години, и доста се е изписало за подбудите му да седне в нетрезво състояние зад волана. Огромният стрес, периодите на безпаричие, изменчивата слава, напрежението, което животът в Ню Йорк вкарва във вените му и ударните дози алкохол, комбинирани с чисто творчески и лични терзания, са съставките на фаталния коктейл, който всъщност убива гениалния творец…
Това, за което обаче не се говори обичайно, е фактът, че Джаксън далеч не е единственият художник в семейство Полък, а най-големият му брат – Чарлз или просто „Чаз“ за близките, не му отстъпва по майсторство с четката. Разбира се, иновативният и „луд“ подход към рисуването е запазена марка именно на Джаксън, но Чаз също има своите успехи – макар и по-далеч от прожекторите.
Документалният филм „Полък и Полък“, част от Master of Art Festival, е вдъхновен именно от кореспонденцията между двамата братя, в която усещаме ясно и някак болезнено атмосферата на първата половина на 20-и век – с политическите напрежения в Щатите, с гонките срещу комунистите (били те реални или призрачни), със социалните неравенства и с гнева на младите, напористи братя, които търсят своето място под слънцето… В писмата, които двамата си разменят, е всъщност стаена историята на техните лични загуби и победи, на творческия им възход и съмнения, на огромната им семейна привързаност.
Да, тази кореспонденция определено хвърля нова светлина върху живота на творците, както прави и присъствието на вдовицата на Чарлз Полък – Силвия, като пряк свидетел и „хроникьор“ във филма. Но това са единствените плюсове на лентата, която, честно казано, е абсолютно разочарование в голяма част от своите 82 минути.
„Полък и Полък“ би могъл да бъде прекрасно конструиран късометражен филм, но разтеглен ненужно във времето от режисьорката Изабел Ребро, той създава усещането за абсолютна творческа безпомощност.
Невероятно, но в огромна част от времето просто ще гледате всекидневни кадри от Ню Йорк, с вървящи или седящи по пейките хора, които често просто си ровят в телефоните, пишат съобщения, пресичат улици или слизат от метрото. Не се задълбавайте да търсите скрита символика тук – такава просто няма! Дори зрител като мен, истински влюбен в творчеството на Джаксън Полък и адски любопитен да научи повече за брат му Чаз, загуби търпение с безкрайните сцени на скучновато ежедневие и наистина лошата операторска работа. (Дори не ми се влиза в технически детайли, толкова аматьорски заснети изглеждат някои сцени от филма.)
Творческото безсилие, което просто няма как да мине за оригиналност, стига дотам, че няколко минути наблюдаваме как един от интервюираните във филма шофира, за да намери някогашен склад, който вече просто не съществува. Единственото ми обяснение е, че френският екип на „Полък и Полък“ просто е търсил начин да си оправдае командировката в Ню Йорк, но крайният резултат е някак обиден към паметта на братята Полък.
Мога да продължа с кусурите на филма още дълго, но някак не искам да хвърлям сянка върху спомените за картините на Джаксън Полък, които ме връхлетяха, сядайки да пиша този текст… Да, някои хора наистина имат твърде мощни двигатели на чувства и вдъхновение вътре в себе си! И точно те трябва да създават и да ни предлагат изкуство – включително филмово.