Нина Александрова
Рядко в испаноезичния свят някой е обхващал с такава широта както Октавио Пас различните страни на световната култура и е разсъждавал с такава дълбочина върху проблемите, противоречията и трагедиите както на миналото, така и на своето време. Рядко някой е успявал да постигне такова равновесие между критическа строгост и поетическа интуиция, между мисъл и страст. Съвсем не би било преувеличено да се твърди, че есеистичното творчество на Октавио Пас, неделимо от неговата поезия, се числи към онези литературни произведения, които по думите на самия мексикански поет „успяват да отговорят на онези въпроси, които смътно, без да успее ясно да формулира, си задава всеки човек“.
Необятно е онова, което идва от неговите думи: „Мисля, че определението на нашето време е това: човекът е предавател на символи. Между тези символи има два, които са началото и краят на човешкия език, неговата пълнота и неговото разпадане: прегръдката на телата и поетическата метафора. Поетическата метафора и любовната прегръдка са примери за онзи миг на почти съвършено припокриване между два символа, което наричаме аналогия и чието истинско име е щастие“.
Октавио Пас (1914-1998) е знаменит мексикански поет, есеист, дипломат и носител на Нобелова награда за литература.
Повечето негови есета са създадени през 50-те и 60-те години. В този период Пас е дипломат във Франция, Индия и Швейцария и това безсъмнено рефлектира върху тематичния обхват и духа на текстовете. Френското културно влияние намира израз най-вече в интереса му към сюрреализма, екзистенциализма, възгледите на Симон дьо Бовоар и постструктурализма от края на 50-те.
В сборника му „Избрани есета“ са засегнати и идеите на психоанализата, дори индуизма и будизма, макар и откъслечно. Няма как да не откроим проникновените есеистични потрети на две забележителни фигури – португалския поет с много лица Фернандо Песоа и френския поет и писател Андре Бретон, „папата на сюрреализма“. Есето за Песоа започва с предпоставката, че поетите нямат биография, защото тяхната биография е творчеството им. Създател на хетеронимите Кайеро, Рейш и Кампуш, Песоа има един голям „порок“ – въображението. Едва ли има поет, който да олицетворява така напрегнато и неотменимо съдбовността да си творец. („Има нещо ужасно долно в съвременното съзнание; хората търпят всякакъв вид недостойни лъжи в реалния живот и всякакъв вид недостойни реалности, но не понасят съществуването на мита. А точно това е творчеството на Песоа – мит. Цялото му творчество е търсене на изгубената самоличност“.)
В есето, вдъхващо почит към личността и възгледите на Андре Бретон, Пас обръща внимание, че за автора на „Надя“ поезията е магическа сила – субстанция или енергия, способна да трансформира реалността. Тя не е предназначена да спаси Аза на поета, а да го разтвори в могъщата реалност на речта, да отъждестви мисъл и реч. За радост на читателя, ерудитският анализ на Пас тук се разклонява неимоверно, засягайки в един или друг порядък личности като Лотреамон и Бунюел, Аполинер и Дюшан, Фурие, Сад и Русо.
Човекът, напомня Пас, е призван да твори битието, в този смисъл всеки човек е възможност за битие и небитие. „Употреба и съзерцание“ е неочаквана, но съвсем логична апология на занаятите и занаятчийските произведения, добиващи нова трактовка в светлината на индустриалното производство и „безличния“ индустриален дизайн. Из редовете четем: „Времето на техниката ускорява ентропията: цивилизацията на индустриалната ера е произвела за един век повече отпадъци и мъртва материя, отколкото всички други цивилизации от неолитната революция насам. Така тя атакува в самата й сърцевина идеята за времето“.
Създадено в края на 60-те, есето „Новата аналогия: поезия и технология“ отеква потресаващо, сякаш е писано днес, особено в някои свои части: „Древните творения са били изображение на реалността – реалната и въображаемата, докато произведенията на техниката са въздействие върху реалността… Съвременната астрономия често говори за космически катастрофи и така въвежда идеята за случайното в една сфера, изглеждала като самия образец на реда. Не е необходимо обаче да прибягваме до примери от областта на астрономията; ето един подръчен пример, а и по-достъпен и убедителен – атомното оръжие. Неговото съществуване само по себе си е аргумент, който буквално разбива на пух и прах идеята за прогреса, разбиран било като постепенна еволюция или като революционен скок. Вярно, че досега успяваме да избегнем катастрофата. Но какво от това: самото съществуване на такава възможност е достатъчно, за да се разклати нашата идея за времето… Преоткриваме едно чувство, което постоянно е съпътствало ацтеките, индусите и християните през хилядната година. Техниката се появява като отрицание на образа на света, за да се наложи накрая като образ на унищожението на света“.
Есето „Въртящите се знаци“, писано през 1965 г., се вглежда в антагонистичната връзка поезия-общество, преливайки в социална критика по толкова естествен и категоричен начин, че няма как да не предизвика възхита. Пас забелязва, че обществото, на което е съвременник, проявява някои смущаващи черти като „агресивно възраждане на расовия, религиозния и езиковия партикуларизъм“ наред с пасивно приемане на мисловни и поведенчески модели, залегнали в комерсиалната и политическата пропаганда. Налице са повишаване на жизненото равнище и влошаване на равнището на живота, господство на вещта и дехуманизация на онези, които я произвеждат, власт на колективизма и изчезване на понятието „ближен“. Това означава, че средствата са се превърнали в цели – например вече говорим за сексуално възпитание, а не за познание чрез еротизъм; усъвършенствали сме съобщителната система за сметка на събеседниците; в изкуството знакът триумфира над смисъла, а предметът над образа. Пас използва понятието кръгов процес: „многообразието е сведено до еднообразие, без да се премахне разногласието между нациите, нито разединението в умовете; личният живот, превъзнасян от рекламата, се превръща в анонимен живот; всекидневната новина става просто повторение, а оживлението завършва със застой“.
През 1943 г. Октавио Пас заминава да учи в Университета в Бъркли в САЩ, а малко по-късно постъпва на дипломатическа служба и до 1962 г. работи в посолството на Мексико във Франция. Именно там той публикува „Лабиринтът на самотата“ (1950, 1959), задълбочено изследване на мексиканската народопсихология. Последните три есета в собрника – „Вси светии, ден на мъртвите“, „Завладяване и колониална епоха“ и „Диалектика на самотата“, са екстракт от въпросната есеистична книга на Пас, съответно от първото и второто й издание. За мексиканеца „смъртта е огледало, отразяващо напразните жестикулации на живота“. Само Октавио Пас може „да накара смъртта да изпърха с въображаеми крила“, а любовната нощ да сравни с „висящ мост“ между два живота. Или две бездни, кой знае.
Към размисъл ще ни водят винаги и думите му: „Няма нищо по-тежко от онова първо потапяне в самотата, каквото е раждането, освен онова друго пропадане в неизвестното, каквото е умирането. Животът ни е всекидневна подготовка за смъртта. Учат ни не толкова как да живеем, колкото как да умрем. Но ни учат зле. Единствено превъзмогвайки себе си, ние живеем“.
