Нина Александрова
„Изключете телевизора и го прочетете – казва Нобеловият лауреат за литература Светлана Алексиевич за Сергей Лебедев – Той пише не за миналото, а за настоящето“. И наистина награждаваният руски писател разплита сложното минало на своята родина в романите си, но не от любопитство, а защото това минало е проблем и отчасти битие за съвременниците му. Затова книгите на Лебедев са толкова нужни – те са важна част от справянето с миналото, процес, труден за всяко общество.
Сергей Лебедев не е специалист по руска история, макар да познава отлично материята. Не е поет, макар прозата му да лирична, чувствена и вдъхновяваща. Не е гневен, макар да има основание да бъде такъв като руснак, понастоящем емигрант в Германия. Въпреки това, той е смирен и мъдър. Неговите романи са вид катарзис, чрез който руският човек се отърсва от вина, мъка, страх и състрадание, породени от комплексното си минало, а вече и настояще.
Първият „Предел на забравата“ е издаден на повече от 15 езика, а у нас преводът бе награден от Съюза на преводачите за ярки постижения. Той разказва трудната история на млад човек – наш съвременник, който изведнъж разбира, че негов близък е бил палач в трудов лагер. „Уолстрийт Джърнъл“ избра през 2016 г. книгата за една от 10-те най-добри, преведени на английски.
„Дебютант“ е вторият роман на Лебедев на български, който е посветен съветските тайни служби. За него Лебедев се вдъхновява от случая „Скрипал“ – отравянето на двойния агент Сергей Скрипал и дъщеря му във Великобритания с препарат, създаден в Русия. В послеслова към българското издание авторът признава високата цел, която си е поставил, относно творбата си – да създаде „политически роман, в който са свалени маските на бесовете, проправящи пътищата на злото, утежняващи с грях съдбата на обществото и създаващи ориста на националната история“. Попитахме го за войната, писането, страха, покаянието, личните граници и паметта.
Книгата, която го спасява
„Предел на забравата“ беше път към моето лично спасение. Като геолог 8 години работих в лагерите на ГУЛАГ. Видях какво е останало – една лагерна Атлантида, отишла си от човешката памет. Докато в един момент не разбрах, че мой роднина е бил началник в един от лагерите на ГУЛАГ. Потомък съм на баба – страстна болшевичка, и на друга – прекършена дворянка, по линия на първата съм роднински свързан с началник на сталински лагер, за когото баба ми се омъжва след смъртта на първия си съпруг, моя истински дядо.
Как се пише за престъпник, с който имаш роднински връзки? Не можех да проумея нищо, до онзи момент бях убеден, че моето семейство е от тези, които са били затваряни, не от другите, които са затваряли. Личното му дело беше засекретено, нямах достъп до информация, за да разбера всичко, което исках. Нямах път към миналото. В семейството ми не се водят разговори за миналото, то е затиснато под плътен похлупак. Но миналото – дори спотаено, винаги изскача: налягането е огромно, не може да се удържи.
И тогава проумях, че неслучайно съм се озовал и съм останал 8 години в тази лагерна Атлантида. Единственият начин да се справя беше да дам лице на този човек, да напиша история, книга – роман. Травмата бе шокова, писането стана лекарство. Но това беше пътят към моето лично спасение.
За пропастта между литературата и реалността в Русия днес
През последните 30 години нашата литература е загубила връзка с действителността, загубила е връзка с онази руска литература от XIX век, която винаги и незабавно е реагирала на всяка несправедливост. Новата руска литература е списък от ненаписани книги. Ценя своите колеги, но пропастта между реалността и литературата е потресаваща.
Знанието като машина на злото
Знанието по чудовищен начин би могло да умножи възможността да се твори зло и доста често се злоупотребява със сътвореното от хората на науката. Това е жесток урок за тях.
Из есето „Страх навсякъде“ (2017 г.)
В страната, в която съм роден, безстрашието беше непоклатима идеологическа догма, която преминаваше като червена нишка през всички книги, филми и статии във вестниците.
Безстрашни бяха войниците от Червената армия, нелегалните бойци, когато ги измъчваха, космонавтите и полярните изследователи, простите инженери, когато се сблъскваха с производствени трудности, пионерите и комбайнерите, граничарите и колхозниците.
Възвишеният речник на безстрашието, синонимната поредица от епитети във възхвала на героичните постъпки беше изключително богат. Езикът на страха обаче изглеждаше скучен, еднообразен, гротесков: бледо лице, треперещи ръце…
И все пак предизвикателството да се изправиш срещу страха и малодушието беше един от крайъгълните камъни на съветската култура; преодоляването на страха, както и на всичко, което изглеждаше тривиално, лично, всекидневно, беше като второ раждане, като постигане на истинско, комунистическо съзнание.
Дори тялото на идеалния съветски човек, чиято плът намираше заместител в метафорите на литераторите в стомана, камък и бетон, преодоляваше физиологията на страха и го отблъскваше.
Реалният съветски човек обаче живееше по друг начин.
В град Инта в далечния север, където е имало много затворнически лагери, видях как сталинските сгради се рушат, как мазилката и циментът се разпадат. В стените и парапетите на балконите вместо арматура – която вероятно е липсвала – имаше бодлива тел, усукана на снопове.
Страхът, бодливият страх беше „арматурата“ на съветското време. Тъй като по-късните съветски поколения, които вече не се чувстваха застрашени от разстрел, не го възприемаха като страх, той беше още по-дълготраен. Точно както мълчанието се превръща в мълчаливост, точно както външният вид се превръща в черта, страхът мутира и проникна в съзнанието и езика, превърна се в навик, в черта, повлия на стратегиите и житейските избори на хората.
Днес страната ми е болна от страх. И подобно на заразно болен човек тя се опитва да сее страх сред съседите си. Разделена и отслабена Европа, лишена от чувство за политическа и човешка солидарност, изгубена в своите фобии, е изключително изгодна за режима на Владимир Путин. Като политическа фигура – той процъфтява благодарение на страха.
Русия не оплака и до днес жертвите на комунизма, не пое сериозна отговорност за всички злини, извършени на собствена и чужда земя през дългия ХХ век. Тя не признава страховете на много поколения, не признава вината си. А това е наистина страшно, защото превръща злото от миналото в зло на днешния ден – което е двойно по-опасно, защото остава ненаказано.
