Нина Александрова
Фестивалът “Сцена на кръстопът” беше открит в Пловдив миналата седмица. Изданието, което се провежда за 28 година е едно от най-важните в теартралните среди. Спектакълът “Без кръв” на режисьора Диана Добрева откри събитието. Програмният директор Росица Обрешкова допълни, че в театралното огледало трябва да се отразяват щастливи, влюбени и окрилени хора. Какво каза тя в интервю за Kmeta.bg, вижте в отговорите й по-долу.
Тазгодишното издание на “Сцена на кръстопът” е поредно 28-о, защо фестивалът е уникален? Спомняте ли си как тръгна всичко и започна за вас, защо се проведе първо в Плевен?
Преди 28 години, сякаш беше в друг живот, Мастъра ми се обади по телефона и в типични му стил каза: “Обрешкова, стига се мота по морето, идвай в Пловдив да помагаш!” И от тогава есента за мен е фестивал и никога не може да е тъжно. Мисля, че Стефан Данаилов втъка духа си в “Сцена на кръстопът” и затова събитието е толкова витално, романтично, гъделичкащо сетивата, радостно.
Защо културата е важно да се развива и в големите, и в малките градове?
Боя се, че трябва да преосмислим идеята си “Що е то култура?” Сега всичко и развлекателното, и комерсиалното бива определяно така. Културата е духовна текстура, която невидимо свързва минало и бъдеще, превръща настоящето в осмислено, пълноценно живеене. Приобщава. Всеки трябва да има достъп до нея. Актьорските трупи навремето са пътували до всеки селски мегдан, до всяко кътче, към всяко сърце.
Важно ли е кметската подкрепа?
Разбира се, че е важна подкрепата на кмета. Но най-важна е необходимостта на зрителя, който жадува театър. Пълните зали са доказателство, че фестивалът е ценност за града. Най-голямата ми благодарност е към Пловдивския театър, респектирана съм от изключителния им професионализъм и отдаденост. Те правят възможен празника.
Как избрахте спектаклите тази година? Кое беше водещото?
Беше трудно. В афиша не всеки театър има изключително добри заглавия. Радвам се, че и извънстоличните театри предложиха силни и високо професионални спектакли. Селекционерите ни Александър Секулов и Стайко Мурджев направиха страхотен подбор, за което им благодаря.
“Без кръв” се прие отлично от публиката. Лично за вас какво е спектакълът – катарзис, любов и прошка, равносметка? Тъй като някъде по света винаги са се водили и се водят войни, показателно е как темата е видяна и претворена от изкуството.
По традиция фестивалът стартира с премиера на Пловдивския театър. Диана Добрева отново ни изненада с естетически издържано представление. Впечатляваща беше и работата на колегите ни от Северна Македония. Изкуството е същинската платформа на заедността, на ставането в подадената ръка, на единението. Голямото питане е, дали разказвайки за войната наужким, преживявайки я театрално, човечеството може веднъж и завинаги да спре да я предизвиква. Но наблюдавайки тъмните сили на страха, които се събудиха, изглежда тя е най-зловещият механизъм за контрол.
Имате ли любим спектакъл?
И да имам, няма да го споделя. В театралните пътешествия зрителят поема сам – със своето настроение, въображение, потребност, болка. И въпреки че в залата сме много, преживяването е интимно.
Разкажете малко за преподавателската си дейност. Какви млади хора срещате днес, какви въпроси задават и защо избират да се занимават с изкуство?
Имах дивото щастие да съм асистент на проф. Стефан Данаилов. Той създаваше непринудено сериозна, вглъбено лека, изпълнена с вълнение атмосфера. Някак всичко беше наопаки, с крака в облаците, но накрая се получаваше точно както трябва. Мисля, че тайната му да разлиства таланта у студентите, да им вдъхва смелост. Сега мога да предам наученото на моите деца, които обучавам. В момента преподавам в Югозападния университет в Благоевград. Предстои да взема нов клас. Каня желаещите на 17 септември, ще има приемен изпит и който иска да усети еуфорията да прави театър, е добре дошъл.
Вие самата израствате в актьорска среда. Защо това прави човек по-различен? На какво го учи? И помага ли изкуството в моментите, когато животът е само бит и цифри?
Отгледана съм в паралелните реалности на театъра и киното. Не можеш да ги напуснеш. Не знам дали това те прави по-различен, но може би една идея по-щастлив. Виждам, че и дъщеря ми Стефана полека-лека се увлича. Напоследък фантазира да се занимава със сценография, иначе завършва фотографското училище. Опасно заразно е. Разбира се, когато си от такова семейство, хората очакват повече и са по-подозрителни. Трябва да се научиш да се приемаш и да не се мериш по величието на родителите си. Пътешествието е твое и пътят е различен. Не е страшно.
Какво ви е казал Стефан Данаилов, което никога няма да забравите?
Много неща ми е казал и то някак между другото. Сега, когато го няма, ги чувам все по-ясно и отчетливо. Помага…
Кой е най-ценният урок, който сте получавали от него?
Как да се радваш. Да поздравяваш от сърце. Да не губиш вярата в хората.
Когато загубим любим човек, той продължава да живее в нас. Как живеят във вас родителите ви и Мастъра?
Разказвам ги… в пиеси, в текстове… Съчинявам ги наново. Паметта и въображението се намират в една и съща част на мозъка. И така остават с мен, но леки, без болка. Иначе би било много трудно.
Сега пожелавам на зрителите, на артистите и на всички ангажирани с фестивала “Сцена на кръстопът” да преживеят есенната театрална радост.
