Нина Александрова
Тициано Терцани е журналист, писател, есеист, най-значимият специален пратеник на Италия. Става известен през 1971 г. като кореспондент на сп. „Шпигел“ в Азия. Автор е на книги за войната във Виетнам, Камбоджа и Китай, както и за разпада на съветския строй. След атентата от 11 септември 2001 г. публикува „Писма против войната“ – послание за мир, чрез което той изказва желанието си да спре задълбочаването на кризата Изток – Запад. Традиционен сътрудник e на в. „Кориере дела сера“. Въпреки че определя себе си като невярващ човек, Терцани има обилни познания за историческия и политическия контекст в Азия и храни дълбок интерес към философските аспекти на азиатската култура. Години наред пребивава в Пекин, Токио, Сингапур, Хонг Конг, Банкок. В продължение на десетина години живее в Индия със своето семейство.
„Един гадател ми каза“ е публикувана на италиански език през 1995 година. Каква е историята зад произведението? През 1976 г. Терцани среща в Хонконг гадател, който го предупреждава да не се качва на самолет през цялата 1993 година. И специалният пратеник на сп. „Шпигел“ в горещите точки на Азия решава да се съобрази с това пророчество. Така – с влак, кораб, автобус или на гърба на слон, той открива една друга Азия, непозната за вечно забързания пътешественик, чийто ритъм се определя от самолетните разписания. От гадател на гадател, в Тайланд, Бирма, Лаос, Камбоджа, Малайзия, Сингапур, в тесни улички и странна атмосфера, авторът сякаш търси потвърждение на необичайното предсказание, но и истината за своята съдба, за смисъла на миналото, настоящето и бъдещето. Редом със събитията и процесите, които преобразяват тези държави в края на века, Терцани рисува една от най-богатите и завладяващи картини на Югоизточна Азия, на границата между модернизация и древни култури, в плен на своите демони. Пътува като журналист, но преди всичко духовно – през атавистични вярвания и чудати прорицания, едно своеобразно пътуване към магическата азиатска мъдрост и към себеоткриването – дълбоко, неочаквано и пречистващо.
„Никога не ходя на гадатели, защото обичам животът да ме изненадва“ – ми отговори по свой загадъчен начин една възрастна жена от Банкок, която попитах колко пъти месечно ги посещава. В моя случай изненадите дойдоха, защото отидох на гадател. Пророчеството му отвори за мен нещо като ново око; показа ми неща, хора, места, които иначе нямаше да видя; накара ме да започна една безпрецедентна година, седнал в кош на гърба на слон в Лаос, и направи така, че да я завърша, седнал на възглавница за медитация в будистки покои, стопанисвани от американец, бивш агент на ЦРУ. Неговото пророчество също така ме… предпази от самолетна катастрофа: на 20 март 1993 г. хеликоптер на ООН в Камбоджа се разби с 15 журналисти на борда. Сред тях беше и колегата германец, който бе заел моето място“, разказва Терцани.
„Пророчеството беше оправдание. Истината е, че на петдесет и пет години човек има огромно желание да прибави мъничко поетичност в живота си, да погледне света през нови очи, да препрочете класическите автори, да преоткрие това, че слънцето изгрява, че на небето свети луната и че времето не представлява единствено това, което часовниците отмерват. Това бе моят шанс и не можех да го пропусна“, продължава да споделя откровено италианецът.
Въпреки ограничението той не спира да си върши работата – от първите демократични избори в Камбоджа до откриването на първата свързваща линия – наземна! – между Тайланд и Китай през Бирма. Световната история е пълна с пророчества и чудеса, но специално на Запад съществува впечатлението, че това са неща от миналото. А в Азия всъщност окултното и днес служи за обяснение на събитията от ежедневието, поне колкото икономиката, а доскоро и идеологията.
Ето какво още изживява колоритния Терцани: „1993-та се оказа една от най-изключителните години, които съм преживял: тогава трябваше да умра, а всъщност се преродих. Това, което изглеждаше като проклятие, подейства като истинска благословия. Докато се придвижвах между Азия и Европа с влак, с кораб, с кола, понякога и пеша, ритъмът на дните ми се промени коренно, разстоянията възвърнаха своето значение и преоткрих в пътуванията отколешното удоволствие от откривателството и приключението.
Отведнъж, лишен от възможността да изтичам на летището, да платя с кредитна карта, да се стрелна и светкавично да достигна буквално всяка точка, бях принуден да погледна отново на света като на сложна плетеница от държави, разделени от морски ръкави за преплаване, от реки за прекосяване, от граници, за всяка от които е нужна виза; и то специална виза, на която да пише „наземен транспорт“, като че ли този вид транспорт, особено в Азия, е станал междувременно толкова необичаен, че автоматически събужда подозрения към всички онези, които упорито продължават да го използват.
Забраната да летя, която си наложих, се превърна в игра, пълна с изненади. Ако се престори за кратко на сляп, човек открива, че като компенсация на липсващото зрение другите сетива се изострят. Отказът от самолета има подобен ефект: влакът със своя излишък от време и недостиг на място възвръща закърнялото любопитство към подробностите, засилва вниманието към всичко наоколо, към преминаващото покрай прозореца. Със самолета бързо се научаваме да не гледаме, да не слушаме: срещат се все едни и същи хора; водят се предвидими разговори. За трийсет години на полети ми се струва, че не съм запомнил никого. По влаковете, поне азиатските, тъкмо обратното! Хората, с които споделяш дните, храната и скуката, иначе не могат да бъдат срещнати и някои персонажи остават незабравими.
Веднага щом реши да мине без тях, човек си дава сметка доколко самолетите му налагат своя ограничен усет за съществуването; как, удобно скъсявайки разстоянията, в крайна сметка скъсяват всичко: включително схващането за света. Излиташ от Рим на залез слънце, вечеряш, подремваш и призори вече си в Индия. Но една нова страна носи цяло едно ново своеобразие и човек все пак трябва да има време да се подготви за срещата, все пак трябва да се потруди, за да се наслади на завоеванието. Днес всичко е толкова лесно, че нищо не носи удоволствие. Да разбереш нещо, е радост, но само ако е свързано с усилие. Така е и с държавите. Прочитането на пътеводител, докато тичаш от летище на летище, не е равностойно на бавното, трудно поемане – чрез осмоза – на флуидите на земята, към която с влака оставаш прикрепен…“
След световния успех на книгата си „Един гадател ми каза“ Терцини има възможност да си почине от репортерската работа. Но през 1997 г. чува тежката диагноза рак на стомаха – лекари му дават няколко месеца, бедствие, за което никой гадател не му е споменал. Начинът, по който Терцани се справя с тази новина и пътят, който изминава свидетелства най-ярко за неговата личност, неговата зрялост, неговата извисеност. В книгата „Още един кръг с въртележката“ с чувство за хумор и безкомпромисно описва годините на лечение в Ню Йорк и всякакви чудати практики, които е изпитал, за да се излекува.
Отива в Афганистан, за да пише за войната през 2001 г.. Книгата, която публикува след това „Писма против войната“ е отговор към безмилостна антиислямска кампания на Ориана Фалачи и критика към всички войни.
Умира в Орсиня през юли 2004 г. Преди смъртта си Терцани казва в интервю, че иска върху надгробния му камък да бъде написано: Тициано Терцани, пътешественик. Посмъртно е публикувана мемоарната му книга „Краят е моето начало: един баща разказва на сина си голямото пътешествие из живота“.
Популярността на произведенията на Тициано Терцани се дължи на интересния му стил, с който прави читателите свидетели на важни моменти в човешката история, но и на живота му, посветен в търсене на истината. На негово име е учредена литературна награда, която се връчва на журналисти с изявено гражданско поведение, чиито книги помагат на читателите да разберат света, в който живеят.
