Доменико Дара и неговата кула от думи

Той е израснал в къща без книги. На 11 г. вече знае, че иска да стане писател. Пише първия си разказ на пишеща машина, която открива в къщата на дядо си. Очите му имат черно наситен цвят и в тях освен благостта на добър човек, се чете особена мъдрост. Италианският писател Доменико Дара не крие, че животът му е маркиран от липсата. Казва, че е наистина важно да ти липсва нещо, за да живееш истински и да се изградиш по автентичен начин. И за да е справедливо махалото на живота, когато отласква човека напред, той има дарба – пише толкова фино и магично, че стотиците страници на романите му се прочитат на един дъх. Думите се превръщат в онази средина, която споява писателя – такъв, какъвто е бил и такъв, какъвто предстои да стане.

Тъга

Родом Доменико Дара е от Катанцаро, Калабрия. Расте в живописното италианско градче Джирифалко, за което разказва във всяка своя книга. През 1996 завършва факултета по литература и философия в Пиза. Макар да израства в къщата на дядо си и баба си, в която няма книги, той казва, че най-много истории му е разказвал дядо му, той е бил първата книга, която е прочел. Този месец Доменико Дара посети България за втори път, за да представи романа си „Записки по небесната механика“ и по повод петия рожден ден на издателите си от „Лемур“. Признава, че е нямал време да обиколи столицата ни, тъй като поради ограниченото време, е предпочетел да го посвети изцяло на срещи с читатели и на интервюта.

Договаряме се с него – срещу всяка моя зададена дума, да даде своя. Първата е тъга, веднага отговаря, че това е самият той. Казва, че е човек, който много мисли. И цитира свой колега писател от Италия, който му казва, че човек живее и се създава до 11-годишна възраст, след това само се актуализира. Обожава тъжните финали, драматичните. И вярва, че краят на всеки от нас трябва да е последователен – в съзвучие с изживяното. Макар, че има семейство, три деца и безброй познати и приятели, Доменико определя себе си като изключително самотен човек, но с уточнението, че самотата не е нещо негативно.

Доверие

Доверието италианецът свързва с майка си. Тя го отглежда, той не познава баща си. „Майка ми е обикновена жена“, казва Доменико. И си спомня за детството като за гроздобер. Споделя, че всичките му герои в неговите романи са реално съществуващи личности от Джирифалко. Радостен е, че неговите деца му имат доверие така, както той се е доверявал на майка си. А онова, което го прави истински щастлив е, че синът му Франческо, вече на 20 години, също открива своята Калабрия.

Липса 

Липсата писателят свързва с бащата, който никога не е имал. Това маркира детството му като нерадостно. Доменико не иска да се връща към това време, защото то го натъжава. Казва, че и почти нищо не си спомня. „Татко, ти не си усмихнат на нито една твоя детска снимка“, казва му един ден Франческо. И това изречение го освобождава от постоянното връщане назад, маниакалното почти търсене на вещи и съхранението на спомени на всяка цена от изгубеното време. Признава, че липсите на хората никога не могат да бъдат запълнени, но ако трябва да избира между умението да пише и наличието на баща, ще избере писането: „Никога не съм познавал баща си и моето писане се зарежда изключително много от тази липса. Писането със сигурност коригира и направи по-добър моя свят. Често се шегувам, че започнах да пиша, защото нямах достатъчно пари за психоаналитик“.

Любов 

Свързва любовта с децата си – Франческо на 20 г., Касандра на 18 и Пенелопе на 16. „Никога не са чели мои книги, с изключение на Пенелопе, която се разплака след края на „Малинверно“, не крие италианецът. Съпругата му обаче чете първа всеки негов ръкопис, а той се съобразява с преценките и препоръките й. Семейството обича да се събира около масата, Доменико обожава да готви за децата. Имат и запазена марка спагети, кръстени „Дара“ – с шпек и риба тон. Писателят винаги закусва, традиционно с кроасан и капучино. Става рано – малко след шест и се шегува, че е баща на пълен работен ден, след това е съпруг, писател, приятел…

Истински страда, че днес децата в Италия пишат само печатно. „Почеркът е нещо много лично, което определя човека“, казва той. Понякога търсенето на точната дума за книгите му отнема дни. Вярва, че езикът ни е даден свише и трябва да го пазим и да създаваме нови думи, които разказват нас самите и нашето време.

Памет

За Доменико паметта е свързана с празнота. Казва, че човек има недвусмислени отношения със своето минало, защото животът е много по-сложен и богат от това, което мислим за себе си: „Ние сме и нещата, които не сме изградили. И понякога това е много по-важно от онова, което сме постигнали. Животът ни е съставен от всичките ни животи, които са преминали през нас и които сме преживели. Липсите винаги съществуват, по един или друг начин“.

Изкуство

Италианецът го свързва с красотата. Спомня си среща със свещеник, който след връщането си от Неапол, му разказва: „Срещнахме се с деца, чиято съдба е предначертана от раждането им в Неапол, и им пуснахме музика. Те бяха омагьосани, затова винаги, когато можем, нека показваме красотата, не трябва да изпускаме възможност“.

Романите си Доменико Дара си представя като виолончело. Водещи в тях са героите, после идва историята. За да ги разбира по-добре, се поставя на тяхно място – куца заради свой герой в „Малинверно“ и си представя, че е жена, която не може да има дете заради своя героиня в „Записки по небесната механика“. Монолозите чете на глас, за да прецени дали звучат фалшиво.

Мадам Бовари

Доменико води и курсове по Творческо писане, на които винаги учи хората как да четат „Мадам Бовари“. Смята книгата на Флобер за първата, написана по модерен начин. „Краят на историята на мадам Бовари е доказателство за една сгрешена съдба“, казва писателят. А първата му асоциация, щом чуе заглавието на книгата, е за ботушите на главната героиня: „Флобер избира не да каже директно, че мадам Бовари е в екзестенциална криза, а описва как тя чете романтични книги, но в следващия момент погледът й спира върху ботушите на съпруга й с цялата кал и мръсотия отгоре им. Това е гениално“. За него романът е безкрайното лутане между илюзиите, които си създаваме заради реалността, която не можем да понесем: „Съвършенството не е присъщо за хората, а последиците от това върху всеки един от нас са различни“.

Доменико Дара започва писателската си кариера с романа „Кратък дневник на съвпаденията“, издаден през 2014. Както с дебютната си творба, така и с втория си роман „Записки по небесната механика“ (2016) печели голяма популярност и одобрение от критици и читатели, избран е за финалист за престижната награда „Калвино“ и е удостоен с редица награди (сред тях: награда Palmi, награда Viadana, награда Corado Alvaro, Premio Citta di Como Stresa 2017 и др.). През 2020 Feltrinelli публикува третата му книга „Малинверно“, която носи на Доменико Дара поредните литературни награди (Caccuri и Brianza), но и още по-голямата любов на многобройните му почитатели във и извън Италия. Затова и първият тираж на „Либерата“, четвъртия му роман, издаден през 2024, е изчерпан в рамките на две седмици.