Всеки може да бъде провокиран от Злото, човекът от Холокоста е и днешният човек

Жоао Пинто Коелю е португалски писател, изследовател на Холокоста, архитект и преподавател. През 2017 г. той печели литературната награда LeYa за романа си „Лудите от улица „Мазур“. Получава номинация за същата награда още с дебютната си творба „Попитайте Сара Грос“, а третата му книга „Време за преструвки” е номинирана за наградата за литература на ЕС 2021. Вижте както споделя той пред Oshte.bg за своите книги, за автентичните текстове и ролята на всеки от нас в историята.

Г-н Коелю, в „Попитайте Сара Грос“ главната героиня е учителка, а темата е обвързана с Аушвиц и Холокоста. Вие самият сте учител и се интересувате от тези исторически събития. Включихте ли елементи от личния си опит и преживявания в книгата?

Във всички мои романи има автобиографичен елемент. За писателя е удобно да обитава места и преживявания, които са му познати. Дори когато, колкото и парадоксално да звучи, този комфорт е мъчителен. Има моменти, истории и хора, които са били част от живота ми и които днес населяват моите книги. Не всички ми носят приятни спомени, но имам нужда от тях, за да изградя тези измислени светове.

В „Попитайте Сара Грос“ се забелязва по-ясно, отколкото в другите романи. Тази книга никога нямаше да бъде написана, ако зад нея не стояха повече от двадесет години изследвания на Холокоста. Но тя беше и моят повод да се върна в Америка, в Шелтън и в Ню Йорк, където съм прекарал важни периоди от живота си. А автентичността на текста е резултат от всички тези преживявания.

И в двата романа създавате много силни женски образи. Как успявате да мислите толкова добре като жена?

За мен това са литературни предизвикателства, на които никога не съм успявал да устоя – да говоря в първo лице, чрез герои, които са ми абсолютно непознати. Такъв е случаят с „Попитайте Сара Грос“, където разказът се води от жена или в „Лудите от улица „Мазур“, където обличам одеждите на слепец и се опитвам да опиша пълната слепота и начина, по който един незрящ си представя цветовете, например. Това са трудности, които сам си създавам, но чрез тях се поддържам енергичен докато пиша.

Както споменахте, в „Лудите от улица „Мазур“ единият персонаж е сляп и е книжар. Как се роди тази идея? И защо искахте да ни покажете света през призмата на слепец?

Освен писателското предизвикателство, което представляваше за мен персонажът на слепия книжар, чрез неговия образ исках да предам една метафора. Зад слепотата му съществува провидението, тази свобода да отсее същественото без условностите на визуалното послание. Дори и от чисто разказваческа гледна точка намирам това за неустоимо.

В книгата се фокусирате върху провокативна тема, която дори може да се счете за спорна в Полша. Кое ви накара да пишете за нея?

Когато „Лудите от улица „Мазур“ излезе, бях изненадан от бурната реакция от страна на полската преса. Тогава полското посолство в Лисабон написа открито писмо, в което оспорва моята позиция по отношение на темата, засегната в романа. Въпросът за участието на поляци в Холокоста е щекотлива тема, която до днес предизвиква разделение в страната.

Ако е вярно, че Полша и полският народ са били най-големите жертви на нацистката лавина, също е вярно, че хиляди поляци са рискували живота си, за да спасяват евреи, но не бива да отричаме, че сред полските граждани е имало и много колаборационисти, които активно са участвали в процеса на изтребление. Исках да пиша за това, защото смятам, че е важно да си спомняме, че на същата сцена и по същото време, докато се случва Холокоста, е имало друг фокус върху преследването на евреи и гонителите не са били единствено нацистите.

Какво бихте казали на хората, които избягват да четат книги за тъмните моменти от историческото ни минало?

Бих ги призовал да четат такива творби. Книги, филми, художествена или научна литература – няма значение, важното е по този начин да изразите подкрепа и доверие към тези, които ни припомнят какво се е случило. Също така бих им напомнил, че и ние сме свързани с тези събития. Историята не е от голяма полза, ако не приемем собствената си роля в нея.

Открихте ли за самия себе си отговор на въпроса дали злото е присъщо на човека, част от неговата природа, или сме изначално добри, но има ситуации, които ни предизвикват да вършим зло?

След три десетилетия изследване на Шоа и голямото човешко бедствие, аз все повече се убеждавам, че при определени обстоятелства всеки от нас може да бъде провокиран от Злото. Човекът от Холокоста, Човекът от лагера – е и днешният човек. Това са хора, които плашещо приличат на нас. И този факт ни кара да се усъмним в благородството на собствения си характер и да си спомним думите на Пьотър Цивински, директор на Държавния музей „Аушвиц-Биркенау“: „Никога повече“ не е политическа програма, това е лично решение. Това означава никога повече заради мен; никога повече в мен; никога повече с мен.“