Нина Александрова
Публична дискусия с академична насоченост върху романа на Георги Господинов „Времеубежище“ се състоя в Софийския университет. Изказаха се литературоведи, специалисти, експерти по текстове. Може да се каже, че това е прецедент, тъй като до момента подобно нещо не е имало. По време на дискусията се чуха много различни прочити – всички внимателни, задълбочени и прецизни. Целта беше да се добавят още щрихи и нюански към публичния шум, който се вдигна около романа след като спечели международната награда „Букър“.
Ето и съжетът на книгата накратко: Гаустин, алтер егото на Георги Господинов в много негови произведения, е намерил начин да създаде клиники на времето, в които страдащите от загуба на памет могат да се върнат назад във времето, в което се чувстват най-добре. Тази болест, един вид продължителна темпорална амнезия, по време на повествованието се трансформира в заболяване, от което страда цялото общество, жертва на колективен „Алцхаймер“, който води различните държави в Европа до решението да предоставят на гражданите cи възможността да изберат чрез референдум историческата епоха, в която да живеят. Романът постепенно се разгръща в политическо размишление върху темата за завръщането към миналото, и по-специално за онези аспекти, свързани с национализма и суверенитета в Европа.
По време на дискусията в Софийския университет бяха изказани разнопосочни мнения, с каквито бе пълно и след спечелването на наградата, обявена малко преди 24 май тази година. Въпреки това академичните експерти се обединиха около няколко констатации. Според тях „Времеубежище“ се лута между антиутопията и сатирата – нещо, с което не се съгласи самият Господинов, който определи романа като реален. Според академичната дисекция първата част на книгата е по-силна от втората. „Романът се опитва да реагира като линейка по спешност на случващото се“, обясни авторът за втората част. По думите му идеята за клиниките е възникнала още през 2016 г., но никой не е очаквал, че те ще се превърнат в реалност по-рано.
„Времеубежище“ е ценен с това, че размива границите между национална и наднационална литература и предлага поглед както отвън, така и отвътре на местния човек“, смята германският славист проф. Кристиан Фос. По думите му книгата доста успешно разбива вярата, че политическата промяната след 1989 г. в България ще направи хората изведнъж богати. Според проф. Ина Пелева това, че Господинов използва много пространствени топоними – се дължи на стремежа му романът да срещне разбиране и от аудитория, която е наднационална. „Едновременно с това обаче книгата е написана на брилянтен симфоничен български език“, изтъкна тя.
Интересен акцент в дискусията открои проф. Албена Хранова, която каза, че „Времеубежище“ върви остро идеологически срещу предишните книги на Георги Господинов: „Това най-ясно личи в употребата на лични истории, които за писателя са свръхценност, но в последния му роман са много обезсилени – героят Гаустин, който може да се чете отделно върви срещу себе си, той вече е зловещ, политически и институционален човек“.
„Георги Господинов е забелязал нещо, което другите не виждат и то е откроено явно в книгата – тихата катастрофа, в която бъдещето е изчезнало и не ражда никакви идеи. Романът е своеобразен колапс на миналото и бъдещето, които са се свили в настоящето“, беше коментарът на проф. Александър Кьосев.
Доц. Бойко Пенчев също очерта интересен акцент в прочита си на „Времеубежище“. Според него в основата си романът проследява драмата на либералното съзнание, а тя се изразява в това, че паметта е противопоставена на миналото в книгата. За него паметта носи граници, от които либералното съзнание иска да се освободи.
„Със своята жанрова флуидност, фрагментарност и интерес към миналото Георги Господинов участва във формирането на представата за източноевропейска литература“, отбеляза доц. Ани Бурова, като подчерта, че няма друг автор, който така добре да смесва различните типове разказване.
