Нина Александрова
„Вечното небитие не би трябвало да те тревожи, ако си се облякъл подходящо за него“; „Мисъл: защо човекът убива? За да си набави храна. И не само заради това – често се налага да се снабди и с питие“; „Не ще и дума, че има невидим свят. Въпросът е близо ли е до центъра на града и в колко часа го затварят вечер“; „Парите са за предпочитане пред бедността дори и само заради финансовата страна на въпроса“…
Това е само малка част от комедийните бисери, които откриваме в първите две книги на Уди Алън – „Квит сме“ и „Без перушина“. Сборниците съдържат съответно седемнайсет и осемнайсет текста от легендарния и неподражаем комик. Писани в края на 60-те и началото на 70-те години, когато той още прохожда в киното, днес те продължават да са точно толкова забавни, колкото тогава. Всяка от историите е остроумна, динамична и наситена с оригинални хрумвания, каквито вече познаваме от филмите на Алън. А фактът, че почти можем да чуем гласа му да чете заедно с нас, прави книгите още по-забележителни.
Литературният дебют на Алън – „Квит сме“ (1971 г.), е поглед в неговата бездънна торба с комедийни номера от времето, когато тя е съвсем нова. Голяма част от текстовете, включени в този сравнително кратък, но безумно смешен сборник, са публикувани първоначално в авторитетни списания като „Ню Йоркър“ и преливат от стряскащо точни прозрения за житейските абсурди.
В своите разкази, есета и пиеса Алън пародира всевъзможни интелектуални, философски и психологически традиции, както и множество еврейски стереотипи. А сред еклектичните теми, които разнищва са смъртта, религията, литературата, политическите революции, организираната престъпност, Хитлер, граф Дракула, затлъстяването и дори създаването на сандвича.
С втората си книга „Без перушина“ (1975 г.), основателно призната за класика в комедийния жанр, кинотворецът и писател продължава темата за човешкото отчаяние, породено от безсмислието на живота, и задълбава в обсесията си по смъртта, екзистенциализма и метафизиката. Заглавието отразява прословутия му невротизъм и е препратка към прочутото стихотворение на Емили Дикинсън „Надеждата е онова нещо с перушината“.
Сред включените разкази, есета и пиеси са „Изследване на паранормалните явления“, „Блудница умница“, „Кратко, но полезно ръководство за гражданско неподчинение“, „За произхода на жаргона“ и разбира се – „Ако импресионистите бяха зъболекари“. Залутан между страниците, също както във филмите си, Алън непрекъснато вади от ръкава си изненадващи обрати и никога не позволява да отгатнем кога се задават. Той осмива всяка интелектуална претенция, а начинът, по който предлага неочаквана гледна точка към драматични или напълно тривиални теми и ситуации, е чисто комедийно злато.
Как открива писателския си глас?
Запитан преди време в интервю как е открил писателския си глас, Алън отговаря така: „Случи се съвсем случайно. Вече напълно се бях отказал да пиша проза и се занимавах със сценарии за тв сериали. В същото време се изявявах на кабаретната сцена като комик. Един ден от списание „Плейбой“ поискаха да напиша нещо хумористично за тях и съчиних текст за шаха. По онова време бях почти женен – за актрисата Луиз Ласър. Тя прочете текста и каза: „Леле, мисля, че това е добро. Трябва да го изпратиш на „Ню Йоркър“. За мен, както и за всички писатели от моето поколение, това списание беше нещо свещено. Но въпреки това на шега реших да изпратя текста. Бях шокиран, когато ми се обадиха да ми кажат, че ако направя някои промени по него, ще го публикуват. Така че отидох в редакцията, коригирах го леко и го пуснаха“.
