Татяна Цъбуляк пред Oshte.bg: Щастието на децата не зависи само от жените

„Стъклената градина“ e вторият роман на Татяна Цъбуляк. Родена e в Молдова. Завършва журналистика, работила е като репортер, редактор и водещ на новини. Днес живее в Париж и се занимава с аудиовизуални медии. Литературният ѝ дебют е сборникът „Модерни басни“, а романът ѝ „Лятото, в което мама имаше зелени очи“ ѝ носи редица литературни награди в Молдова. Вторият ѝ роман „Стъклената градина“ води до престижната Европейска награда за литература. Oshte.bg се свърза с Татяна, за да я попитаме как е израснала, харесва ли България, какво е общото между София и родния Кишинев и още интересни неща. 

Тя е израснала в семейство на журналист и коректорка, от малка е заобиколена от книги и истории, а на масичката за кафе и чай ухае на вестникарска хартия. Не крие, че в тийнейджърските си години страда от ниско самочувствие. Етикети като „дебела“, „грозна“, „досадна“, „срамежлива“, „интроверт“ не са ѝ чужди. Тогава открива магията на думите, с която борави и до днес. И въпреки че родителите ѝ искат да се занимава с медицина, тя завършва журналистика и в продължение на 15 години се занимава с тази професия. Радва се на успехи, води собствени рубрики, занимава се с телевизия, където е репортер, редактор и водещ. Казва, че работата ѝ винаги е била свързана с това да пише за тези хора, които са различни и не са популярни сред широката аудитория, защото тъкмо тях смята за най-интересни. Социалните проблеми, бедстващите и боледуващи деца и майки са приоритет за нея. 

През 2007 година обаче оставя професията и заминава за Париж, за да създаде семейство. След като се жени и ражда първото си дете, решава да се заеме с писане на по-сериозно ниво. Вярва, че това е спасителният пояс, който цял живот я държи на повърхността: „Когато бях вкъщи, все не намирах време за писане, макар това да беше работата ми“, споделя тя.

Първият ви роман „Лятото, в което мама имаше зелени очи“ разказва за връзката деца- родители? Има много нещастни деца по света, без това задължително да е свързано с бедност, война, мизерия, насилие… просто те живеят в „тихо“ нещастие?

Пърият ми роман разказва за връзката между майка и син, за депресията и липсата на любов. Идеята за това заглавие произтича от най-големия ми страх – това да покажа уязвимост пред други хора, разкривайки най-личните си чувства. Защото щастието на децата не зависи само от жените. Именно с първата си книга засягам тази тема. Тя е писмо до сина ми, който по онова време беше на 10 години. Имах ясното усещане, че не съм добра майка и не се справям, но толкова можех – бях на ръба на силите си, в криза. С течение на времето осъзнах, че жените имат нужда от подкрепа във всички задачи, които обществото и семействата им налагат. Има толкова съсипани животи от нереализирани очаквания към тях.

Всеки ли би трябвало да минава през криза на родителството? Има ли хора, които са пощадени от това усещане?

Едва ли. Родителството не е работа само за жените. Случвайки се противното, се раждат социални проблеми. Защото имаме несъвършени майки – да, ние сме и това. Несъвършени хора – да, ние сме и това. Често майчинството се превръща в социален натиск да си съвършена, перфектна през цялото време. А жената не е, тя е жива.

Вие сте израснали в едно друго време, сега живеете в съвсем различно?

В съветското ми детство имаше само жени – те бяха навсякъде, правеха всичко – на работа, у дома. А бащите отсъстваха. Мъжете се пазеха за специални случаи, не за ежедневния живот. Този модел в много места по света е останал същият. Като моят – аз израснах в женска глутница.

За писането или как книгите понякога са шанс да промениш края на историята

Героите в „Стъклената градина“ са вдъхновени от реалния живот. Една от главните героини Тамара Павловна казва: „Да имаш място сред хората, не е малко“. Тя осиновява дете от интерната – Ласточка, която години наред е принудена не само да участва в занятието на своята осиновителка – да събира и мие празни бутилки, но и безусловно да се подчинява на твърдите ѝ предписания за добро и сигурно бъдеще. („Струваше ми се, че освен нас двете в света не е останал нито един трезвен човек… Бях видяла как на пияна глава някои са готови да продадат жените и децата си за една бутилка“.)

Действието се развива в квартал в Кишинев, чийто живот е белязан от съперничеството между две култури и два езика – руския и румънския. Сюжетът се разгръща на фона на  политическите събития в Молдова около рухването на комунистическия режим. В онези дълги и топли лета, през които гражданите заминават в истински отпуски, мултиетническият двор в Кишинев остава винаги пълен. Нашият остров – така го наричат обитателите му, питайки се след какво корабокрушение са попаднали там вкупом. Молдовци, украинци, евреи, руснаци. Военни в оставка. Свестни и самотни жени. Мъже в разцвета си, които никой не иска. И Ласточка, едно уплашено дете, което като птиците си строи гнездо от мръсотия и огризки.

Ласточка и нейните съседи преживяват – недоимък, насилие, любовни трепети. Земетресение, Чернобил, перестройка и парична реформа, губят всичките си спестявания. Рублите са заменени с купони, стоките се изпаряват от магазините. Явления, които на нас, българите, преполовили живота си, също са ни добре познати. По онова време всички искат да живеят зад граница, най-много онези, които никога не са излизали от Кишинев. Ласточка не се бои от самотата, защото винаги е била сама – тя знае, че по-справедлива от самотата е само смъртта. Денем и нощем я крепи една-едничка мисъл, да влезе във Факултета по медицина и да стане лекар.

Ласточка, която пораства паралелно с промените в страната, тя е и метафора за Молдова и мястото й в Европа, малка страна, която се опитва да оцелее през годините. Животът на малък човек в малка страна. През историята се опитах да намеря и отговори на личните си въпроси, на които търсех отговори – защо бягаме и кога порастваме, въпрос на години ли е и как се отнася социума към мигрантите, каквато съм и аз.

Книгите продължение или отражение са на живота?

Литературата не е терапия. Тя е продължение на живота. Тя е реванш. Защото унизеното дете от „Стъклена градина“ – Ласточка, съществуваше в моя детски свят. Тя живееше в близост, ние децата ѝ се подигравахме, присмивахме ѝ се, тя беше различна… бедна, мръсна, окаяна, асоциална. Тази книга е моят баланс, реванш, моят шанс да променя края на историята. Защото като дете и аз бях жестока към нея, сега имам начин – чрез книгата, да променя това, да поискам прошка.

За лошите и добрите

Идвали сте и преди в България?

Да, преди 20 години, като журналист. Има много прилики между София и Кишинев.

В калейдоскопа ви от спомени – кои са добрите и кои лошите?

Хората са различни в живота. Никой не е еднакъв и всеки има у себе си и добро, и лошо. Всичко се разкрива в средата – в сивия цвят е, между бялото и черното. Освен лична, една история е и на поколенията. Наричам своето – поколение на мигранти. Ние се реализирахме като такива.

Избрани фрагменти из „Стъклената градина“:

Може би, като сте ме захвърлили в дупката като боклук, сте могли да полетите в живота, както сте мечтали: високо, свободни. Може би, може би, може би. През всичките тези години най-много ме мъчеше мисълта, че сте направили добре, като сте ме изоставили. Че си е заслужавало. Дори лъжата не сте могли да изберете като хората. Кучета сте били от начало и до край. Кучка сте искали да съм и аз. В Букурещ непрекъснато вали сняг, а в главата ми езиците се объркват и мозъкът ми се вцепенява. На какъв език да ви търся? На какъв език да ви простя?

Понякога си мисля, че ако започна да ви мразя с един сантиметър повече, моята омраза ще направи пълен кръг и ще стане любов. От този сантиметър се страхувам най-много, заради него отлагам всичко.

Слушах сутринта едно интервю по радиото и попаднах на един патриот. Колко ниски чела, колко дебели задници сукаха от румънския език. Колко го подмятаха по комисии, по събрания и митинги, докато онези, които го обичаха истински, бяха навсякъде последни. Измряха и те в къщите си като Захар Антонович. Може би не от студ или от глад, а от копнеж. Да умреш от копнеж по един език.

Какъв ли щеше да е животът ми, ако ме беше отгледала друга жена? Белла Исаковна, Екатерина или някоя като Рая. Щях да се смятам еврейка, щях да правя по-добри избори в любовта, щях да мразя руснаците така, както заслужават: за всичко? Колко у мене е избор и колко кръв? Тогава, когато си мисля за вас, влача в ума си два куфара с кости и слабости. Студенината, очите, тънките пръсти – това мисля, че е от тебе, мамо. Непукизмът, влечението към пиенето, страхът от кучета – страхът изобщо – от тебе, татко. Тебе те рисувам винаги по-грозен и по-лош от нея. Така, както трябва да бъде запомнен мъж, който не пречи на жена си да захвърли детето си в пропастта.

Имах ръце, крака, очи – три възможности от пет не беше малко. Захар Антонович нямаше нито ръце, нито крака. Белла Исаковна не можеше да ражда, а Тоня – да обича както трябва. Шурочка сякаш беше цяла, но сякаш не. А Тамара Павловна беше денем човек, нощем птица. Нямаше защо да се оплаквам. Странно е как раздава Господ дарове, сякаш си играе отегчен на руска рулетка. На Павлик най-напред му отне детството, за да го обсипе по-късно с щастие. А на мен, обратно, даде ми изведнъж всичко, а после ми взе и това, което не беше негово.

В училище мненията за перестройката бяха различни. Децата от семейства на интелигентни хора казваха, че перестройката е нещо добро. Свобода и всичко останало. Обратно, тези от семейства, в които идеите бяха на второ, трето или двайсет и четвърто място – такива като мене и Тамара Павловна, – казваха, че светът се сгромолясва надолу. Сякаш можеше нещо да се сгромоляса нагоре. Времето показа, че и едните, и другите са имали право.