Вая Захариева
Доскоро смятахме, че пандемията е съвременното изпитание пред обществото ни. И, за да ни убеди за пореден път да не си правим сметка без кръчмар, животът ни поднесе ново такова. Война насред 21- ви век. Напълно истинска. Смразяваща кръвта. Но и обединяваща. Приканваща към съпричастност. Омиротворяваща. Зовяща за Доброто и намираща го.
Може би трябва да се вгледаме, да почувстваме, да се отдадем именно на тези малки чудеса, които сътворяват иначе жестоките болести и военни действия. Вероятно всичко това ни се случва, за да оценим това, което сме имали, но сме приемали за даденост – здравето и мирът. Със сигурност цялата концентрация на човечност, топлина, жертвоготовност, състрадание, споделеност, не би била възможна без тези уроци на пътя ни. Твърде висока цена за самозабравата и консуматорския начин на живот, с който светът бе свикнал. Ярка сигнална лампа, която няма как да не е докоснала душите ни.
Както в началото на пандемията, така и сега, всъщност виждаме, че все още има добри Хора. С огромни сърца. Даващи и малкото, което имат. Споделящи домовете и храната си. Готови да тръгнат да транспортират други хора в нужда, макар това да е опасност за самите тях. Решени да подадат ръка, независимо от рисковете и въпросителните.
Оказва се, че можем да бъдем и обединени. И защо все с тъжен и трагичен повод? Защо? Нима е трудно да го правим просто защото можем, защото сме живи и здрави, защото ни пука? Нима е трудно да бъдем отговорни към природата и да изхвърляме боклука си разделно? Нима е непосилно да споделяме ненужните си дрехи, храна и вещи от бита с хората, които имат истинска нужда от тях? Нима не можем да отделим поне бюджета си от една петъчна сбирка с приятели за благородна кауза? Нима не можем да инвестираме време в доброволческа дейност? Нима е трудно да даряваме кръв по собствено желание, а не само когато се наложи за наш близък?
Толкова много въпроси, пред които рядко се осмеляваме да се изправим, ако не станат неизбежни. Лошото е, че тогава отговорите вече нямат значение. В българския фолклор имаме прекрасната поговорка, че когато каруцата се обърне, пътищата са много. Хайде, скъпи приятели, всички заедно, да се постараем да не стигаме до тези много пътища. Да се опитаме каруцата ни да си остане на пътя, колкото и неравен да е той. Да я бутаме или дърпаме заедно, дори самите ние или наши близки да нямаме общо с пътниците в нея.
А в днешно време всеки може да намери своята „каруца“- толкова много каузи и нужда има около нас. Деца и възрастни хора в нужда, бежанци, хора с различни видове заболявания и недъзи, борба със зависимости, защита на животните, екоактивизъм и какво ли още не. Стига да искаме да подадем ръка за помощ, винаги има коя да я поеме и оцени. Далеч не е нужно помощта да се състои в пари или материални облаги. Напротив, тя е много по-ценна тогава, когато инвестираме време, внимание и грижа. Лично.
Да не чукаме на дърво, щом чуем или видим чуждото нещастие, а да се опитаме да го споделим. Най-добре да го предотвратим. В общи линии, да бъдем добри без да се налага, без определена причина, без някой природен или житейски катаклизъм. Виждаме, около нас има толкова много светли примери, вдъхновяващи, мотивиращи. Да станем част от лавината на Доброто не е трудно, няма и изисквания, които да трябва да покриваме. Освен едно – да го правим от сърце!
