Суеверия по време на Ковид

София, столица на европейска държава. 21-и век, в който достъпът до информация е светкавичен, космическият туризъм вече не е фантастика, а всяка години безброй нови технологии влизат в дома и живота ни. Рядко се спираме да помислим върху всичко това, но истината е, че разликата между битието ни днес и това на нашите баби навремето не е въпрос на две поколения. Тя е епохална!

Спирка на тролейбус. Майка и син, нейде в средата на пубертета. Вече извисява рамо до нейното, но гласът му не е мутирал съвсем.

Тя: – Хайде, идва нашият тролейбус, слагай си маската!

Той: – Не я нося, забравих я вкъщи, като излизахме…

Тя: – Е, как така, защо не се върна веднага?

Момчето пристъпва от крак на крак в студеното време. Тролейбусът наближава, то увива нескопосано шал около лицето си, но дори и през него чувам как избоботва смутено:

Той: – Нали казваш, че не е на късмет да се връщам, като забравя нещо?

И жената тук се разсмива! Все едно отрочето ѝ току-що е казало най-духовитата реплика от най-смешната стендъп комедия.

А после загубвам тези майка и син в тълпата, щурмуваща тролейбуса, но цял ден после думите на това полу-дете, полу-възрастен, отекват в главата ми… „Нали казваш, че не е на късмет да се връщам.“

Уточних века, както и мястото, но нека подчертая и факта, че в момента оцеляваме някак насред пандемия! И че поредният щам на Ковид заразява все повече и повече деца всеки ден.

Става ми чоглаво. Тегаво някак… Не заради репликата на момчето от спирката: децата неизменно повтарят това, което чуват от нас. А заради онзи звънък, развеселен смях на майката. И заради огромната сила на суеверията и предразсъдъците, която дори днес, толкова време след Просвещението, сякаш седи като канара на пътя ни тук, или още по-зле – направо ни затиска със средновековна тежест отгоре. И дори смъртна опасност като Ковид не може да я отмести.

Да, аз имам приятели, които не се ваксинираха, нито смятат да го направят, но пък винаги носят червен конец на ръката си и дори изпадат в паника, ако той случайно се скъса. (Била съм свидетел на нещо, сходно на паник атака, при подобен нелеп „инцидент“.)

Ставала съм неволен очевидец на безброй ритуали против уроки, а един виден бизнесмен дори бе накарал хората от компанията си да влизат в офиса винаги с десния крак. И следеше на камерите дали сутрин го правят!

Познавам доста люде, които гръмко оплюха маски, дезинфектанти и прочие превантивни мерки, но чукат на дърво винаги, когато стане дума за болести или смърт – все едно така мобилизират някаква метафизична защита.

Общувала съм също така с хора, които даже не си мръдват пръста да изкарат някой и друг лев (защото Съдбата по презумпция трябва да се погрижи за всичко!), но винаги ми правят забележка, ако, не дай Боже, оставя чантата си на пода. На бедност било… А щом отвърна, че не чантата ми, а техният мързел е „на бедност“, неизменно се обиждат до смърт.

Виждала съм как автомобили спират опасно и рязко при вида на черна котка на пътя. Чела съм по разни форуми как на дете трябва „да се бае“, вместо да му се даде антипиретик, при висока температура. Съветвали са ме никога да не хвърлям боклука по тъмно, нито пък да разтварям чадър вкъщи… Така и не успях да запомня защо трябва да мятам сол през рамо, но беше пак нещо жизненоважно!

Мога да продължа до безкрай, но надали има нужда. Защото изводът се натрапва.

Общество, което определя дневния си ред на базата на суеверия и предразсъдъци, няма как да бъде убедено в силата на науката и прогреса. И няма защо да се учудваме, че бай Пешо от селския хоремаг се страхува неистово да не бъде чипиран, че Бил Гейтс е новият Торбалан в народното творчество, че всички ваксинирани ставаме тутакси магнит за метални предмети и че 5G технологиите са оръжията на Сатаната.

Просвещението у нас просто не се е състояло докрай. Вероятно защото така е по-лесно… В крайна сметка, казал ни го е още през 18-и век големият ирландски политик и философ Едмънд Бърк: „Суеверието е религията на слабите хора“.

А тази „религия“, омесена с чисто балканското магическо мислене, е чудесна база за творчество, но не и опция за живот тук и сега.

Като писател аз обичам искрено всевъзможни магии и митологеми. Но като отговорен човек в суровата действителност на днешния ден, нося маска.

На носа и устата ми, не на очите…