Среща с писатели от три поколения

Изкуството напоследък обитава предимно онлайн пространства заради пандемията. Такива станаха срещите между почитатели и писатели, художници, актьори… Живите срещи обаче носят различен дух и по-силен заряд. Така именно се ражда идеята за такава среща – живо общуване, в главата на трима писатели от три поколения – Камелия Кучер, Антония Апостолова и Златко Ангелов, които се срещат в любовта към литературата, потребността от нея като продължение на живота, на самите тях.

Камелия Кучер е живяла в Русия, Испания, Швейцария и Франция. Завършва образованието си в Женева, преди окончателно да се завърне със семейството си в България. Харесва класическата музика и литература. А любовта към книгите е била неделима част от живота й. Майка е на три деца, истинско чудо е, че е автор и на три романа, засега – „Дом“, „Нощ“ и „Сън“. Камелия е почти винаги усмихната, ефирна душа е, която не приема щастието като шаблон, а просто обитава различните му простраства.

Антония Апостолова работи 15 години като редактор и журналист. След това създава фейсбук страницата и сайта „Литературни разговори“, в които публикува рецензии на книги, интервюта с писатели, информация за нови заглавия и преводи. Освен автор на 3 книги – „Солена ябълка“, „Потъване в мъртво море“ и „Нас, които ни няма“, е преводач на израелския поет Амир Ор. В този контекст, не е изненада, че съпругът й е от Израел, а Антония споделя на шега, че по този начин той и семейството му не разбират какво пише за тях в книгите си.

Златко Ангелов живее в Планес дел Рей, Испания. През1992 емигрира със семейството си в Монреал, Канада, където получава магистратура по медицинска социология. След 7 години в Канада се премества със семейството си в САЩ, работи като писател на медицински теми. От 2013 живее със съпругата си във Великобритания, а от 2016 се установява окончателно в къщата си в южната част на Каталуния. Той носи широкоскроена душа, а книгите му носят отпечатъка й. Автор е на „Литература на края на света“, „Хотелът на спомените“, „Моята Америка“ и др.

Oshte.bg беше на срещата между тримата, за да погледнем заедно към литературата през призмата на съвременния пишещ човек – къде е действителността в писането, кога е реална, кога е мечтателна, кога е автобиографична. Първо ги попитахме баналното: „Щастливи ли сте? Съществува ли балансът?„, но те сътвориха отговорите многопосочно.

Какво е щастието и има ли то общо с книгите? 

Камелия Кучер: Щастието не е статично. То се изплъзва. Като везна е – ту го има, ту го няма. Но някак си все те намира.

Антония Апостолова: Четящият човек има по-голям шанс за нещастие, а не за щастие. Но той със сигурност се чувства по-малко самотен.

Златко Ангелов: Независимо какво съм чел през годините, постигнах щастието.

Какво значи лош човек и познавате ли такъв – ама наистина лош човек?

Камелия Кучер: За мен лоши хора няма. Или поне аз не съм се запознала все още с такива. За мен има нещастни и неосъществени хора. Това са проявления на техни несбъднати копнежи, стремления, които се проявляват на повърхността като нещо лошо.

Антония Ангелова: Не вярвам в крайностите. Нещастието може и да е слабост. Човек притежава инстинкт да се самоизолира от такива хора. Затваря се, те също се затварят. Така се случва отчуждението.

Златко Ангелов: Само жените могат да мислят, че няма лоши хора. Аз познавам такива – Боян Расате, Волен Сидеров, Доналд Тръмп. Да, има зли хора, но светът е такъв – амалгама на разбиране и на отхвърляне.

За емпатията

Камелия Кучер: Трябва да имаме емпатия към човешките състояния. Да съпреживееш другия и обратното.

Антония Апостолова: Емпатията не е нещо сантиментално. Понякога и жестокостта е емпатия.

Златко Живков: Емпатия е да вярваш, че в света няма зло.

За писането:

Камелия Кучер: В писането сухата действителност е недостатъчна. Авторът трябва да умее да вниква в нюансите. Аз се храня с това, което пиша. Моите герои са живи, аз живея с тях. И правя така, че всички да стигнат до пристан, до зрънцето достойнство в живота.

Антония Апостолова: Винаги мъжете са ми били по-интересни. Пиша за тях, повечето ми герои са мъже. Относно женските образи – те съм аз по начина, по който се виждам. Мъжете в моите книги обикновено са крехки, чупливи, объркани, съмняват се. Истината пречи на един автор. Когато използваш много автобиографични факти, това пречи на творчеството, защото авторът става несвободен. Аз търся моментната снимка и всички нейни черно-бели нюанси. Не се интересувам от промяната на героя, а го развивам до даден момент и го връщам назад.

Златко Ангелов: Литературата почива на един мъжки модел. Жените пишат с различна чувствителност. Но в съвремието все по-често пишем автобиографично. Това е модерно сега. Литературата е метаразказ. И трябва да се знае, че тя, а не психоанализата обяснява много по-добре човешките отношения. Защото добрата литература отразява своето време. И за това писателят трябва да е верен на себе си.

За съвремието и до каква степен всеки носи отговорност за него: 

Камелия Кучер: Огорчена съм от съвремието си. От себе си също – защото на базата на знанието, което имам, си позволявам да съм разочарована. Но майсторството в книгите, които се пишат днес, е да вземеш и да развиеш битова тема, вкарвайки в нея общочовешкото. Днес обаче като че ли се злоупотребява с общовалидни ценности. Изнасилват се думи като „любов“, „промяна“, „емпатия“.

Антония Апостолова: Предполагам, че времето, в което живеем, е идеално за социални и политически романи. Но мен ме интересува камерния, интимния сюжет.

Златко Ангелов: Аз съм оптимист по природа. Живея и в чужбина, където има ред и не вирее чувството за хаос, обществото е добре организирано. Но пък синът ми се върна в България, направи си фирма, живее тук. Убеден е, че нещата се подобряват и страната се развива в правилни посоки, но това става с много бавни темпове. Така че – шарен свят, различни гледни точки. Но това мен не ме интересува, а онова, което се случва в личен план, най-вече грижата и отношението към другия. Светът все още е мъжки, защото съревнованието е водещо. Но аз вярвам в промяната у хората.

Що се отнася до отговорността, и тримата бяха единодушни, че тя се корени първо в думите. Нека сме отговорни към думите, защото те са проводник в нашето ежедневие и именно те пренасят тривиалните неща на следващото ниво – онова, което съвремието остава на наследниците.