Нина Александрова
„Не се раждаш жена. Ставаш жена“. Думите са на френската писателка Симон дьо Бовоар, написала шест романа, повече от дузина книги с есета, както и философски трудове с принос в екзистенциализма. Ражда се през 1908 г. в добро семейство от средната буржоазия. От дете се отличава с блестящ ум, което по-късно я провокира за думите: „Аз съм твърде интелигентна, твърде взискателна, твърде изобретателна, за да може някой да поеме изцяло отговорност за мен. Никой не ме познава или обича напълно. Имам само себе си“. Признава, че като дете книгите я спасяват от отчаяние, а това я убеждава, че културата е най-великата ценност.
Проявява блестящ ум в училище, където оценките й са неизменно най-високи, след което завършва последователно различни степени по математика, литература, философия, етика и психология. Класира се втора на конкурса за доцент по философия, но макар да се представя най-добре – журито преценява, че една жена не бива да е първа. На следващата година Жан-Пол Сартър заема първото място на същия конкурс. По-късно Симон ще каже: „Аз съм ужасно алчна. Искам всичко от живота. Искам да бъда жена, но искам да бъда и мъж. Искам да имам приятели, но искам да се наслаждавам на самотата. Искам да работя много и да напиша добри книги, да пътувам и да се наслаждавам на себе си. Искам да съм егоистична и едновременно с това – да съм алтруистична… Виждате, трудно е да получа всичко, което искам. И когато не успявам да получа всичко, се вбесявам – полудявам от гняв“.
Двамата със Сартр се запознават във Философския факултет в Париж и поддържат почти митична връзка чак до смъртта му. Той е нейната необходима любов за разлика от случайните любови, които и двамата изживяват. За Симон да си намериш съпруг е изкуство, а да го задържиш – работа. Неслучайно французойката казва: „Сама по себе си хомосексуалността е ограничаваща точно толкова, колкото и хетеросексуалността. Идеално би било, ако можехме да обичаме еднакво без значение дали става дума за мъж или жена, а просто за човешко същество – без да се страхуваме, да се чувстваме отхвърлени или задължени“.
След завършването си Симон дьо Бовоар работи като преподавател по философия първо в Марсилия, после в Руан, където поддържа любовна връзка със студентката Олга Козакиевич, както и с един студент на Сартр, малкия Бост, бъдещ съпруг на Олга, която междувременно става любовница на Сартр. Тази група от приятели, наречена малкото семейство, води кога спокоен, кога бурен живот до смъртта на участниците в нея. Отношенията с Олга са описани в „Гостенката“.
Малко преди Втората световна война Сартр и Бовоар се преместват в Париж. Тук Бовоар преподава в гимназия, от която е уволнена заради връзката си с ученичка. По същото време написва първия си роман „Първенството на духовното“ и го предлага на „Галимар“, после на „Грасе“. И двете издателства отказват да го публикуват. Романът е издаден през 1976 година. След втора връзка с малолетна й забраняват да преподава. Правата й са възстановени след Освобождението. Един ден Симон ще сподели: „Въпреки всевъзможните мнения, любовта съвсем не заема толкова голямо място в живота на една жена. Съпругът й, децата, домът, удоволствията, тщестлавието, светските и сексуални отношения, издигането по социалната стълба означават за нея много повече“.
Междувременно със Сартр, Ремон Арон, Борис Виан и други леви интелектуалци тя основава списанието „Тан модерн“, в което изразява позициите си в защита на комунизма, атеизма и екзистенциализма, като не спира да пише романи и есета. Пътува много – САЩ, Китай, Русия, Куба; запознава се с Фидел Кастро, Че Гевара, Мао Дзъдун. В САЩ изживява страстна любов с американския писател Нелсън Олгрен, на когото впоследствие изпраща повече от 300 писма. Олгрен не приема нежеланието й да напусне Сартр и това довежда до скъсване. Тази нейна връзка е описана в „Мандарините“. След време ще каже: „Думата любов няма същия смисъл и за двата пола, а това е една от причините за сериозните недоразумения, които ги разделят“ и „Дълбоко в душата си мъжът желае борбата на половете да си остане за него игра, докато в същото време жената поставя своята съдба на карта“.
През 1949 г. Бовоар издава „Вторият пол“ – фундаментален философски труд, в който разглежда положението на жената от гледна точка на основните философски течения и с който получава първото голямо признание. Книгата скандализира привържениците на статуквото, а Ватиканът я включва в черния си списък. На Симон са думите: „Оригиналният писател – освен ако вече не си е отишъл от този свят – винаги е шокиращ, скандален, нестандартен, смущаващ и отблъскващ“.
Освен с политическите си позиции, писателката става известна и с последователния си феминизъм. Бори се против мъченията, на които са подлагани алжирските жени по време на Алжирската война, обявява се в полза на аборта, по това време подсъден, и против брака, който смята за буржоазна институция не по-малко отвратителна от проституцията, тъй като легитимира мъжкото господство. Нейни са думите: „Хората искат новото – но без риск. Забавното – с гаранция за солидност. Достойнствата – на занижена цена“.
През 1954 г. излиза романът „Мандарините“, удостоен с наградата „Гонкур“. Този роман за политика и любов, едновременно портрет на следвоенното време и на френските леви интелектуалци, с право е смятан за шедьовъра за писателката и й носи световна слава. Симон признава, че човек може да стане свободен само чрез свободата на другите.
През шейсетте години Бовоар се свързва със студентката по философия Силви Льо Бон, която става нейна осиновена дъщеря и наследница, а след смъртта на Сартр писателката живее с режисьора документалист Клод Ланзман.
Симон дьо Бовоар умира през 1986 година. След грандиозната церемония, на която присъстват личности от цял свят, е погребана до Сартр.
През 2008 г. в нейна чест е учредена наградата „Симон дьо Бовоар за свободата на жените“.
На българския пазар вече излезе автобиографичният й роман „Неразделните“. В известен смисъл творбата е ключ към цялостното творчество на голямата френска писателка. И не е чудно, че с публикуването си през 2020 г. веднага се превръща в световно литературно събитие.
„Неразделните“ чака своята среща с читателя близо седемдесет години и вижда бял свят благодарение на приемната дъщеря на писателката. Авторката го смята за прекалено личен, за да бъде публикуван приживе. Това е романизираната история на пламенното приятелство между Силви (Симон) и Андре (Заза) и на борбата им за правото на избор в живота и любовта в задушаващата атмосфера на общество, закостеняло в отживели времето си правила и условности. Това е борба срещу консервативните социални ценности, борба за равенство между половете и срещу вкореняваните от детството сексистки предразсъдъци.
