Нина Александрова
Един от най-големите съвременни хърватски режисьори – Райко Гърлич, засади своето дърво в София и представи най-новия си филм „Всичко си има край“ премиерно за България в Дом на киното. На специалната церемония на 29-ия София Филм Фест в Зала 1 на НДК той получи Наградата на София на Столичната община за своя принос към изкуството на киното. Новият филм на Гърлич, както и добре познатите у нас „Застава“ (2006) и „Конституцията“ (2016), включени в панорамата, посветена на творчеството му, също е дело на съсценаристкия тандем на Гърлич с писателя Анте Томич, а историята, която разказва „Всичко си има край“, стъпва върху книгата на хърватския класик Мирослав Кърлежа „На ръба на разума“. И въпреки, че както споделя Гърлич – в романа на Кърлежа, издаден през 1938 година, текстът е по-есеистичен, а филмът е доста по-линеен, темите остават същите и сякаш историята повтаря себе си в наши дни.
Г-н Гърлич, темата за повсеместната корупция тази година сякаш е централна във филмите на доста режисьори?
Да, дори доста добре сме свикнали с този свят на повсеместна корумпираност, живеем вече 30 години в тоя нов капитализъм, в чиято основа е корупцията, но тя е господствала по тези земи и преди капитализма. Дори на най-безобидното ежедневно ниво – отиваш на кино и виждаш, че салонът е разпродаден: билетът струва една куна (бившата хърватска валута – б.ред.), ти обаче поставяш 3 куни на гишето и казваш „А може би имате един последен билет?“… И касиерката се оглежда внимателно наляво и надясно и… ти намира билет. Или влизаш в магазина и искаш да си купиш цигари, които струват 10 куни, преимерно. Казват ти „Нямаме“, но ти вадиш 12 куни вместо 10… и продавачът се замисля: „Може би ще намеря една последна кутия“. Системата корумпира хората – морално и материално. Ако си член на партията, например, можеш да постигнеш каквото искаш, ако не си – не можеш. Корупцията тук е исторически вградена в основите на обществото. И… после идва дивият капитализъм, „благодарение“ на който, поне що се отнася до Хърватия, всичко обществено бива окрадено и за една нощ се превръща в частно. Войната в Югославия всъщност имаше тази цел – да превърне всичко обществено в частни владения. Целият национализъм в Сърбия и навсякъде по тези земи беше необходима мъгла, за да може да се разграби държавата. Така че корупцията е в самите темели на всички нови държави след разпадането на Югославия.
Казвате също така, че историята се повтавя. Тази формула важи ли в по-голяма степен тук, на Балканите?
Непрекъснато говоря на хората за това, че в новия ми филм няма нищо, което да не знаете, защото всички живеем в тоя крайно корумпиран свят, в който повечето хора гладуват и са на ръба, а от другата страна е овластеното малцинство, което има всичко. Нищо ново не казвам. Казвам само „Погледни в какво живеем“… и може би това ще те накара да се разгневиш. Този филм дава шанс на хората да се замислят за ситуацията, в която живеят. Затова е и направен. Той е памфлет, както и книгата на Кърлежа е била памфлет и израз на гняв през 30-те години на миналия век. Това искахме да предизвикаме – този гняв на хората към статуквото. И когато на Амфитеатъра в Пула на премиерата на филма 5000 човека започнаха да ръкопляскат и скандират в момента на катарзис накрая, почувствах пречистващата му сила. Затова и го заснех. В началото не вярвах, че ще предизвика интерес извън Хърватия, защото историята ми беше от локална по-локална, но по някакъв начин, виждате, и това се случва.
Има един момент, в който Нина казва на Макс: „Трябва да свидетелстваш, не за да унищожиш Хорват, а за да спасиш себе си“. Филмът ви като цяло засяга една много болезнена тема – за съучастието и личната отговорност.
Да, защото като си „пристанал“ на системата, като си започнал да служиш, ти си изгубил себе си. Дори когато служиш на някоя голяма идея, ти пак губиш себе си. И тогава тя (Нина) му го казва просто – забрави за спасяването на човечеството, пробвай себе си да пречистиш, бъди искрен със себе си. Човечеството винаги би оцеляло – то е минало и през по-тежки фази от сегашната. Всички днешни фашизми, Путини и идота Тръмп светът ще ги преживее. Дори мисля, че Тръмп в момента прави голяма услуга на левицата и центъра в Европа и по света с това, че предизвиква гняв. Ето, Канада е добър пример, където курсът беше доста по-десен, но когато Тръмп заплаши, че ще посегне към нея, виждате колко бързо либералната партия стана полулярна. Може би е трябвало да се появи такъв идиот-егоцентрик, който да разгневи света и да го подтикне несъзнателно да изостави затъването в десните политики.
Ако ви върна 20 години назад, към един от любимите на публиката и у нас ваши филми – „Застава“, можем ли да направим следната съпоставка с „Всичко си има край“ – да кажем, че в единия войната се предусеща, а в другия тя вече се е разразила, макар и под повърхността и формално след войните в Югославия?
„Застава“ действително има нещо общо с „Всичко си има край“ и това е, че изобразява състоянието, както е и в природата, на затишие преди буря. Изведнъж всичко стихва… и после се разразявт гърмежите. Исках да уловя този момент на тишина, когато се знае, усеща се, че ще се случи нещо, но всички се държат сякаш нищо няма. И „Застава“ улавя момента преди войната – мен не ме занимаваше самата война обаче, а това колко плавно хората залитат към национализма, колко лесно се превръщат в злодеи или жертви и т.н., и т.н. В сегашния момент виждате какво става в Сърбия, например. Най-голяма гордост изпитах с филма си, когато преди няколко седмици ми изпратиха снимка от протестите в Нови Сад, където се вижда транспарант, на който са написани същите думи като на плаката на филма – „Всичко си има край“.
