Нина Александрова
Елена Замяркова завършва НАТФИЗ през 2017 година в класа на проф. д-р Ивайло Христов. Част е от трупата на Драматично-куклен театър „К. Величков“ в Пазарджик. Едни от последните й представления са „Дон Жуан се връща от война“ , реж. Григор Антонов, „Сватбата на дребния буржоа“ на реж. Гаро Ашикян и др. Киното също става част от кариерата й още в първото лято от завършването на академията със снимките във филма „Сестра“ на реж. Светла Цоцоркова. Преди това има и малко участие във филма „Каръци“ на реж. Ивайло Христов. Едни от най-новите проекти, в които взима участие е филмът „Блок“ на реж. Тодор Мацанов, сериалът „Мен не ме мислете“, който доскоро се излъчваше в праймтайма на бТВ, където Елена влиза в ролята на острата, но добра по душа секретарка в кантората – Силвия и спечелият наградата „Най-добър игрален филм“ за 2023 г. на филмовите награди „Васил Гендов“ – „Изкуството да падаш“ на реж. Орлин Милчев.
Как избра да поемеш по актьорския път и от кого получи най-голяма подкрепа?
По този път тръгнах като на игра, както се е зародило самото изкуство. Записах се в актьорска школа и това беше мястото, където ходех с небивало желание, обичах хората, с които правим театър и това ме караше да се чувствам добре. Постепенно дойде време да завърша оснавното си образование и много естествено реших, че това е моето нещо, което искам да превърна в професия, въпреки че не знаех нищо за процеса, какво се учи, колко трудно се влиза в Натфиз и т.н. Просто го поисках и направих всичко възможно това да се случи.
Нищо обаче нямаше да е факт без подкрепата на моето семейство. Противно на очакванията -когато споделих на мама и тате, че искам да стана актриса, те казаха да действам. Не са се опитвали нито да ме разубедят, нито да ме насочат към друга сфера. Това още повече ме амбицира и още повече поисках да стане реалност. Спомням си как ходех на уроци по актьорско майсторство в София сама, нашите ме изпращаха на влака и след два часа се озовавах в големия град, където познавах само Ивайло Драгиев, при когото се подготвях за изпитите и още няколко души от моя град, които също искаха да кандидатстват. Беше приключение, което не ме плашеше, а напротив – нямах търпение да се разберем за следващ час за подготовка.
Кое е по-голямо предизвикателство за вас – да се снимате в киното или да пресъздавате образи на театралната сцена?
Театърът ми е много по-познат като материя, закони, пространство, докато в киното един актьор трябва да има солидна биография, за да се чувства сигурен и уверен пред камера. Двете пространства са много различни и нямат нищо общо като усещане. Много зависи в какъв период е един актьор и кое пространство му е по-интересно за изследване и изграждане на образ. В момента за себе си мога да кажа, че киното ми е по-непознато, а оттам и по-любопитно да се впусна в опознаването му на терен. Надявам се да имам късмет да снимам занапред, наравно с това и да съм на сцена.
„Изкуството да падаш“ е сниман за броени дни. Как се случи всичко? На екран не изглежда, че е сниман за толкова кратко време.
„Изкуството да падаш“ е последният филм, в който участвам. Влизам в ролята на 17- годишната Борислава и извървявам част от пътя на нейното израстване по пътя напред. Имахме 18 дни снимки, всичко се случваше много бързо и интензивно, и въпреки че нямахме никакво време за почивка – същевременно нямахме и търпение да дойде следващия снимачен ден. Екипът беше изтъкан от професионалисти с дългогодишен опит, за които киното е страст и дългогодишен опит. Времето за снимки мина толкова неусетно, че много след това не можех изцяло да осъзная през какво минах и колко неща неусетно научих и натрупах като опит занапред, беше безценен период, за който съм много благодарна, че ми се случи.
Кое превръща падането в изкуство?
Повечето хора са свикнали да възприемат падането като провал, асоциират го с край и голям неуспех. Когато съумеем да променим това възприятие и погледнем на падането като отправна точка, която ни задвижва още по-силно към крайната цел, тогава ще осъзнаем, че падането в основата си е вид изкуство да преодоляваш и да ставаш все по-силен и борбен. Затова мисля, че падането е изкуство, което овладеем ли – всяка цел би била постижима.
Как се работи с големи имена като Александра Сърчаджиева, Иван Бърнев, Валери Йорданов, Ивайло Христов?
На първо място всички те са страшно добри хора и невероятни професионалисти. Късмет е, че снимах с тях. Много са сетивни, емоционални, непринудени и те предразполагат. Нямат самочувствие, което да те смачква и да те кара да се чувстваш по-неопитен или недорасъл. Учиш се от тях без да ти обясняват кое и как според тях е правилното, а от кантакта с тях, чрез общуването и реагирането в дадената ситуация от името на персонажите.
Какво обичате да правите в свободното си време?
В свободното си време обичам да се занимавам с неща, които ме разтоварват и карат ума ми да работи на друго ниво. Високоинтензивните тренировки са ми страст от много време – чрез тях се поддържам във форма, изчиствам ума си и се чувствам здрава. Сладкарството е друго мое любимо занимание, което определено успя да ме запали и много обичам свободните дни за експерименти в кухнята. Обичам да приготвям всякакви сладки печива, бисквити, торти, кексчета, бонбони, сурови десерти и какво ли още не, с които да радвам приятелите си. Пътуването пък от друга страна ме вдъхновява и зарежда – обичам да попадам на непознати места с хубава енергия.
Можете ли да ни разкажете повече за произхода на интересната ви фамилия? Вярвате ли, че имената – и лични, и фамилни, определят съдбата на човек?
Определено след като произнеса фамилията си и хората успеят да я чуят правилно веднага у тях усещам зародилото се любопитство относно това какво точно значи фамилията ми и има ли история. История има, знам я от баба си Елена и винаги като ми я разказва, на мен ми звучи като приказка. Когато бил малък, прадядо ми много обичал да хвърля камъчета отвисоко. Често се качвал на покрива на къщата и хвърлял през комина камъчета, които падали право в манджата, която се готвела на огнище с дърва. Майка му все се ядосвала, излизала на двора и викала по него с думите: „Замярко, Замярко, чакай да видя сега какви ги вършиш там горе?!“. И тъй като се случвало всеки ден, съседите започнали да му викат Замярков – както на него, така и на цялото семейство. Името се разнесло по махалите от уста на уста и така се запазило чак до днес.
Вярвам в това, че имената носят първичния заряд и енергия на човека, те са нашият поток от звуци ,които дастигат до хората около нас. Не мисля, че определят съдбата на човек, по-скоро са заглавието, първата страница, но пътят , който следва – зависи само и единствано от самите нас.
А кое е по-трудно-да разсмееш или да разплачеш някого?
Мисля, че е еднакво трудно да предизвикаш която и да е от двете емоции у непознат човек. Едното трябва да те докосне и разчуства, другото трябва да ти въздейства почти мигновено, за да те разсмее. И за двете неща е нужно човекът актьор да има богата душевност, усет и чувство за мярка.
