Новият среден човек не се бунтува: той властва, съди, купува

„Триумфът на масите“ на Николай Ценков е задълбочено изследване на съвременния човек и навиците му, дълбоко вкоренени не само в делника, но и в психиката. Авторът всъщност ни показва как, по един начин, близък до научния, как – повтаряйки неща в ежедневието си, това води до изменения в нагласите и възприятията ни към света. Защо хората спират да се бунтуват? Защо властват, съдят, купуват и задават вкусове? Всеки, търсещ отговорите на тези въпроси, може да ги намери в тази книга.

В нея са изложени в обобщен вид основните антропологически и аксиологически концепции за масите. Същевременно се проследяват съвременните социални превъплъщения на човека-маса (икономически агент, фигура на власт и деформатор на информационната и културната среда), обуславящи понятието „неомасофикация“.

Според автора триумфът на масите се състои във вече общоприетата нагласа, че маси всъщност няма. (Като следваме тази логика, е ясно, че всъщност няма и елити.) „Средните хора“ до такава степен са превзели социалния пейзаж, че вече е трудно доловима разликата между тях и хората с качества. Нещо повече, индивидите-маса са заменили елитите и са започнали да се възпроизвеждат в социално отношение: масите избират маси, които управляват маси; масите произвеждат масови изделия за масите; масите генерират масова комуникация, адресирана до масите и т.н.

По тази причина да говорим за бунт на масите, вече не е уместно; в смисъла на Ортега-и-Гасет „бунтът“ a priori е обезсмислен от факта, че масите няма срещу кого да се бунтуват – те самите са заели позицията на елита. Ако масите днес се бунтуват, то техният бунт е… срещу тях самите. Бунтът на масите отпреди столетие не само не е потушен, но е прераснал в тяхно безполезно тържество. Новият среден човек не се бунтува: той властва, съди, купува, задава вкусовете. Днешният човек-маса е попаднал в собствения си капан – всичко, което е пожелал, се е случило – именно това е най-голямата му трагедия.

За автора

Николай Ценков е роден през 1985 г. в Стара Загора. По образование е юрист; има научни интереси в областта на социалната философия. Работил е в сферата на икономическата дипломация и проектното финансиране.

За първата си книга – „Човекът, който продаде морето“ (2019), е отличен с наградата за проза на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет” (2020). Сборникът събира дванайсет истории, случили се в различно време и на различно място. Повечето от сюжетите са по действителни събития, разказани през гранични човешки ситуации. Предстои ви странно пътешествие из романтичните площади на Катания, топлите улици на Джакарта, култовите места на Дъблин. Ще се огледате във витрините на виенските кафенета и ще помълчите в светата обител в Превели. С носталгия ще се върнете в любимия стар Созопол, съхранил нишките на онова вечно време – отминало и настъпващо, действително и измислено, но винаги повтарящо се. А по време на пътуването ще чувате примамливия ритъм на морето – отдавна вече проиграно, печелено и губено, но винаги там, на същото място, оттатък брега, зад скалите.

„Жираф в чашата“ е неговият втори сборник с разкази. Историите в него приканват към едно необичайно пътешествие – през поколенията, тяхната самота и любимата им музика. В началото на 60-те години основателят на първия джаз оркестър в България прави нелегален запис на учениците си, които свирят Глен Милър. През нечии слушалки и днес може да се чуе „Нова генерация“ около бившия „Кравай“. А едни пораснали хлапета всяко лято се връщат в „Малката текила“ в Созопол, където звучи „Сайпръс Хил“. Всички  тези поколения – изгубени или изтръгнати – никога не са спирали да си говорят. Знаят, че мълчанието не е немота, а компромис между желанието да изричаш истината и необходимостта да я спестиш. И че музиката е разказ без разказвач, съвършен и невъзможен. Светнал и изчезнал – в нищета и блясък –  като жираф в чаша с „Блъди Мери“.